Dum spiro, spero ;)
Сънувам аз, че ще ни нападат пак индианците.
Всичко из стаите е разместено, събрано на купчини и здраво опаковано в тежки денкове, да не го отмъкнат. Миналия път нищо не бяха откраднали, дано и този път е така.
Опаковам си бижутата и ценностите в стария калъф за контрабас и навирам пушката в един намаслен парцал в твърдия калъф от теодолита, за да я нося по лесно?!
Отидох, купих си я. В книжарницата ме гледаха особено.
Първото ми впечатление е положително – лилава корица и то в любимия ми цвят. Следва и едно негативно – книгата е с много едър шрифт. После се замислих, че ако беше по-дребен може би щеше да отблъсква читателите.
Прочетох я за около 45 минути.
Своеобразно миналата и тая седмица откривам топлата вода. Чувствам се странно.
Сметнах “потреблението” на Vivacom-ския ни домашен телефон за последната година (11 месеца!) – 200 минути, няма и толкова. А стандартния абонамент е между 8 и 15 лв/мес. Гложди ме да го разкарам.
Други мобилни оператори (не-БТК!) предлагат и по-изгодни варианти, но на мен ми трябва домашен телефон с големи, хубави копчета, като едно време. За това например “домашния телефон” от Telenor кротко си прашасва в ъгъла.
Със сметките ми от Tеlеnоr също имаше мистерия. пълен текст »
😀
Освен това: три пъти УРА за The Gimp, хората, които са написали The Gimp и оня, който е открил кафето!
Модерно. Или късно?
=> 
Родителите ми като будни млади хора са усещали промяната и не са ми пълнили главата с пропаганда.
Имам бегъл спомен, че приятелките на майка ми се радваха на червилото на една от тях, донесено “отвън”. Беше в златиста гилза. Падна в канала на мивката в банята и трябваше да отвъртят сифона, за да го извадят, иначе мивката щеше да се запуши. Тя си го изплакна и се “начервоса”. Смяха се.
Билетите за влак бяха розови.
Съседката беше стюардеса и носеше вносно кафе.
пълен текст »
Днес разглеждах СоцМуз и попаднах на една корица на книга.Майка ми каза, че било нормална книга, обаче аз тая корица я видях като корица на криминален роман, а не на детска книга.
На кратко – графичния дизайн от времето на социализма ми се струва доста далечен на фона на днешните тенденции.
Долното емпирично доказва, че зрънцето на бунището покълва и избуява независимо от добрите намерения.
Всяка година
Всяка година в началото на пролетта с подкрепата на общината се разпалва една паника, една битова суета и се проглушават ушите на мало и голямо. Телевизията и радиото гърмят с патриотични призиви “да почистим … за един ден”…
… едни медии взимат едни пари, за да рекламират едно мероприятие…
… едни родители възпитават едни деца на едни неща, един ден в годината, а после им показват точно обратното по цяла година…
Всяка година с плам в очите някои от съгражданите ни зарязват личните си задачи и се втурват да събират боклук и да чистят градинки и площадки, вярващи, че променят света и че го правят по-добър. Па макар и само за около четири часа.
Всяка година едни други наши съграждани подминават с насмешка средищата на този безсмислен труд, по-отдалече разбира се – сакън да не ги привикат в екшъна. Облечени с неделните си дрехи, дамите плякат с токчета в пролетната кал, а господата гнусливо внимават да не допрат някоя кирка или лопата, запушват си носовете и устите, за да не се нагълтат с прахоляка, вдигнат от стрините с метлите. От друга страна, чистещите граждани, макар и наврени до глезените в калта, гледат тези странници от високо, смътно съзнавайки, че доброволното чистене на (не само) чуждото бунище им носи някакво класово превъзходство. Па макар и само за около четири часа.
Преди 3 месеца с комшийката садихме райграс пред блока, копахме. Мъжете викаха “браво, браво!” и подминаваха.
Децата ни се смееха.
Жените тактично забавяха ход, оглеждаха ни и повечето видимо премълчаваха онова “Вие сте луди!“, “Друга работа нямате ли?“, “Това няма смисъл!“, “По-добре си родете по едно дете!“, което промърморваха някои от съседките.
Само един чичо стана от сянката, остави бирата за малко и дойде да хване мотиката, да помогне.
Правихме пътека, да се минава без да се каля човек. Питаха ни “Каква полза имате?”
Тревата едвам се хвана, от потопа гние, от жегата вехне. ..
Правих разсад, садих цветя. Стъпкаха ги. Изровиха ги.
Сега гледам един бус с надпис ОЗЕЛЕНЯВАНЕ е спрял, и три руси жени тъпчат по тая трева, носят мебели.
Бунище, т’ва е.
|
XHTML
|
CSS | 
| Disclaimer
