Благовец. Спомен за баба ми.
03.25.20
@ 1:08 PM
от GattaNegra
Благовец е.
Сънувах космати змии от Камерун. Розова, зелена и оранжева. Котките се бунтуваха, че змиите им ядат храната.
Днес излизали били змиите. Всъщност крада смешката – нищо няма да излиза, понеже генералът не дава. Зарад пандемията.
Та.. днес е Благовец и си мисля за баба ми Блага.
Чудният ми и прекрасен незлоблив нрав отчасти от нея съм прихванала. Подозирам, че тя, ако беше жива в момента, щеше с адски кеф да отдаде необходимата почит на текущото положение – с тръшкането и вайкането, нужни на ситуацията, поне на 120%.
Баба ми е била дъщеря на търговец и се шегувахме, че е направо със синя кръв. Печеше секакви сладки и соленки, въпреки хроничната си болест и обездвижване правеше торти и сладкиши, и не ми даваше от броените изцедени череши от сладкото. Не, че не можеше да изцеди няколко в повече, въпросът беше принципен. Случвало се е да направи два кекса – един за гости и един за нас с дядо ми, понеже ние, като страшни видни лакомии изобщо без да се замислим бихме изяли кекса за гости без да ни мигне окото. Защо и кому е необходимо пък да се сервира цял, аз не мога да разбера?
Баба ми командросваше всички вкъщи – с рев, заплахи, скандал, откровена лъжа или молба, но да не стане каквото тя е решила беше направо немислимо. Всичките и познати, които и аз познавам, я описват като много добър, сърцат човек, влизащ в положение, помагащ, мил, успокояващ.. Бреее, коя ли да е била тая друга жена, с която са я бъркали? И до ден днешен се чудя.
Спомням си едно от последните ни излизания заедно. Тя редовно излизаше, понякога ме взимаше с нея, да и нося торбите, чантата, да я превеждам през улицата, да ме води в ЦУМ. Пред очите ми е – руло басма, увито в амбалажна хартия, на която пише ЦУМ. И при пресичане баба ми заставаше на ръба на тротоара, на зебрата разбира се, и вдигаше бастуна във въздуха, докато всички коли спрат. И те спираха 😀 Живеем в блок без асансьор и в един момент тя просто спря да излиза.
В онова конкретно пътешествие аз, неуправляем тийнейджър и тя – с бастун, перука и шушлЕково яке, се кламбичкахме поне десет дни – по моите възприятия – в един тролей, за да стигнем до блок незнамсикой в дружба амнайста част, където имало магазин за български обувки. Та баба ми да си купела нови обувки. Баба ми, която всеки ден обясняваше “час като умра, ще правите каквото искате, сега съм тук и ще правите каквото ви казвам!”. Та я питах като е заумирала закъде са и тия обувки, пък тя каза “за у гробищата”. Помъкна ме с нея, понеже е далече, да и нося торбата, да я водя за ръка, да не е сама. И да ми дудне, естествено, но това си е в реда на нещата.
Та стигаме ние там, баба ми едвам ходеща, но с изправена глава и с перуката – тупирана и с фиби. И тя сяда на една табуретка и казва “избирай, аз да почина малко”. И аз изпадам в истерия, вътрешно, понеже осъзнавам, че цялото това пътешествие тЯ да си купела обувки явно е подло замислено НА МЕН да се купят обувки. Понеже, естествено, иначе изобщо не бих отишла. А аз влачех едни опърпани кожени калевроботуши, не точно кубинки, но много удобни и практични, и никак не бях навита да ми се сменят обувките, само, защото не са лицеприятни.
Е, след много кандърми купихме и за двете по едни обувки. И двата чифта бяха смотани и баба ми беше крайно разочарована, защото преди ?! години, когато ходела по-редовно във въпросния магазин имало по много от всичко, че и качествено.
Сега, бабо, продължавам да си купувам обувки, които след това нося с години. Десетки години, дори. Макар и магазините да са залети предимно с евтини кундури, смърдящи на лепило, намират се и свестни обувки. Успяла си да ме научиш – ако не да правя торта с маслен крем – поне да ценя здравите, удобни обувки на смислени цени.
Не всеки харесва или се разбира с баба си, докато тя му е пред очите. Или изобщо с роднините си. Дори след като си отидат от земната суета, те остават с нас, докато ги носим в сърцата си.
