Dum spiro, spero ;)
Това е откровена храна, дълго за четене, вероятно досадно и без особен смисъл.
Демек – за мен смисъл има, но надали ще променя света. Така че, ако си некви щастливи хора с розАви очили, просто не чети нататък 😀
Ма писна ми от лицемерие и откровени тъпотии, иска ми се да сменя планетата.
пълен текст »
Една кутия. Колкото по-красива и богато инкрустирана, толкова по-добре.
Настаняваш се удобно.
Хващаш противната мисъл, която не те оставя на мира. Тази същата, която те парализира и спира дъха ти.
Може да е страх от провал, страх от общо естество, досада, злоба, нетърпение, завист, “ами ако?..” -та хиляда и едно, кое от тях -все едно.
Здраво, с два пръста, но много здраво я хващаш. Усещаш ли как се напрягат жилите ти? О,да!
Пляс, в кутията, да си виси там.
Сега си представяш кутията подробно, с всички детайли, ключа, ключалката, пантите и капака.
Заключваш я.
Без да се храни от вълнението ти, тя ще отслабва все -повече. А през това време, без тоя тормоз, ще разгледаш и решиш проблема много по-лесно.
След това отваряш кутията. Противната мисъл вече не е кълбо нокти и зъби. Има си бодли, но не носи само болка, а поука. Пусни я да се разхожда. Вече е безопасна.
И така, сега взимам една кутия….
Първо, нещо трябва да умре. Никой с всичкия си не копае гробове просто за спорта.
Второ, трябва ти спокойствие. Бързо няма да стане. Копаенето е бавна работа.
Трето, трябва да си носиш вода. Човек ожаднява.
Копаеш и мислиш. Спомняш си. Започват да валят “ако”-тата. Трябва да си съсредоточен и да напипаш ритъма.
Има камъни и коренища. Червеи. Като ти писне и се отчаяш, че не ти стига силата, че времето минава, а не си до никъде, спомняш си как одеве започна на равна поляна. Ей като това петно там, ама там има и от ония, лилавите цветенца.
Като цяло гробът е различна дупка от тази, в която садиш дърво. Оная е весела дупка. Тая-не.
Стъпвай вътре спокойно, но да знаеш, че така копането се затруднява, понеже натъпкваш пръстта с тежестта си.
В началото е тегаво, след това някак преваляш работата и тръгва. От там нататък вече става бързо. Умиротворяваш се.
Скоро си готов. Ръбовете са почти прави ъглите и те. Дълбочината е прилична. Камъните са отделени настрана.
Е, винаги можеш да направиш гроба по-дълбок, пък се сещаш, че искаше да посадиш нещо, но го забрави.
Пускаш, зариваш и си готов?
Не. Тогава потъваш. Понеже до момента си бил фокусиран в конкретната задача, изведнъж цялата окончателност на нещата те шибва в мозъка като с мокър сапунен парцал.
Няма вече… И то няма наистина. Тоя път вече няма време за отлагане, пазарлъци и гледане на другата страна. Няма надежда нещо да си се объркал и ей-сега да се окаже, че всъщност ще садиш малини.
Пореви си. Реването е естествена реакция и си има своя смисъл.
Обърни се и не гледй зад гърба си. Пий два аспирна и се наспи.
Освен ако не ти е това професията, на друтия ден ще си като парцал.
Но всеки, абсолютно всеки трябва да е копал гроб поне веднъж в живота си.
Животът се ражда в смъртта и без нея няма живот.
Забелязвам една противна тенденция. Ше кажеш – падам от Марс, Луната или нещо. Но оня ден под душа размишлявах.
Щом си траеш и чакаш – в болница, на опашка, пред гише, новини, пари, абе изобщо щом ти търсиш нещо или имаш да взимаш, никой не те отразява, нито нещо си дава зор.
В момента, в който имаш нещо да даваш, телефонът става червен, няма време да му се зареди батерията.
Значи сЕкакви лицемерия на цивилицазията можем да си ги наврем в гъза, общо взето.
пълен текст »
Пък Цицерон бил казал, че най-страшният враг на човек е той самия.
И е прав.
Скоро разчиствах един шкаф с боклуци, натрупанаи през годините и мислих за това как се променят приоритетите.
Как човек сам си пречи.
Имам да свалям 2 кила от бала, помниш ли? После се добавиха и още две по две , от Англия.
пълен текст »
Сетих се за моята съученичка Криси.
Тя слушаше Продиджи, пушеше и пиеше в 5ти клас, искаше да учи в СХУПИ, рисуваше интересно, имаше уста във формата на плюшен гъз, къса подстрижка на черта под ушите, замечтан поглед и Цици. Момчетата си падаха по нея, зубрачките не я харесваха, баба ми не я одобряваше 🙂
Вече не помня кой изпадна в див потрес, когато Криси (или Бубето?) му написа в лексикона стихчето (цялото!) 🙂
“Когато цъфнат Теменугите
и работите тръгнат зле,
еби им майката на другите
и гледай ти да си добре!…”
Чудя се понякога какво ли е станало с Криси?
Надявам се, че е Добре,здрава, обичана и обичаща. Дано е щастлива с някого.
Но…Друга ми беше мисълта.
“Колко много мъртъвци” е роман на Лорънс Блок.
В него Скъдър е изправен пред привидно неразрешим случай. Трийсет мъже се срещат веднъж в годината в Манхатън, за да отпразнуват факта, че са живи. Ала изведнъж смъртността сред тях тревожно нараства и става пределно ясно, че някой методично ги избива.
Радват си се хората и пляаас…
Но това няма нищо общо с моя размисъл.
И тази, както всяка година патриотите, христианите и обикновените дементори ревнаха още от оня ден.
Момчето и кучето тичали из парка.
Изведнъж кучето хукнало нанякъде.
Вчера кучето тича за последен път из парка.
|
XHTML
|
CSS | 
| Disclaimer