Homo homini lupus est
03.20.19
@ 2:04 PM
от GattaNegra
Забелязвам една противна тенденция. Ше кажеш – падам от Марс, Луната или нещо. Но оня ден под душа размишлявах.
Щом си траеш и чакаш – в болница, на опашка, пред гише, новини, пари, абе изобщо щом ти търсиш нещо или имаш да взимаш, никой не те отразява, нито нещо си дава зор.
В момента, в който имаш нещо да даваш, телефонът става червен, няма време да му се зареди батерията.
Значи сЕкакви лицемерия на цивилицазията можем да си ги наврем в гъза, общо взето.
Примери колкото щеш.
– години наред бачкаш някъде, ако не се буташ с лакти и не крещиш, малко е вероятно да видиш похвала, повишение, писва ти и си тръгваш с разбити нерви, понякога даже без дори едно “мерси” накрая. Аре, тва за мен да кажем, че не вАжи, но съм го виждала как се случва.
– седнеш на обща маса, всички сте донесли по нещо, изведнъж виждаш само гъзове, понеже всеки си е наврял зурлата до пъпа в копанята. Отстрани изглежда все едно сте на състезание по ядене. Накрая вади мутрата от паницата с “Оф, как преядох, лошо ми е! Еее, ма ти що нищо не хапна, кво ти е, да не ти е лошо?” Ми не, не ми е лошо, мама ти свинска, просто не съм отгледана в мизерия и съм възпитана да не се хвърлям като изгладняла свиня-майка на каквото видя пред себе си. Та за тва с нЕкои хора повече нийде няма да ида, много голяма културна пропаст ни дели. Мерси.
– лежиш в болница. Трети ден. Чакаш. Диагноза, новини, НЕЩО! Нищо от никъде, даже храна не ти дават. Ма не, че ти е забранено да ядеш, просто не дават. Вдигаш скандал колкото ти глас държи. “А, ма не ви ли видя колегата? А, ма що ви няма в списъка с храната? А, ма вие що не си искате?” – Не си искам, мама ти проста, понеже нали не трябва да те безпокоя, свиня долна. Нали ТИ се предполага да се сетиш, нали това ти е РАБОТАТА, там по списъците да знаеш кой защо лежи в тва отделение? М? После да ми излизант и да ми протестират за заплати. Не, че не са им ниски – ниски са. Но голямата част и толкова не заслужават.
– слизаш от превозно средство / излизаш от сграда. От другата страна винаги има нещо с дебели бутове, което стърчи като мегалит баш пред вратата, или по-лошо – носи се с разлюлени месища насреща ти. Гледа те в очите с оня поглед “аз не те виждам!”
– на път с предимство си. Мишокът от сокака те изрязва без дори да намали, според него, щом гледа в точка право напред, табелката с предимството автоматично почва да важи за него, не за теб…
– в магазина на щанд без самообслужване продавачът коли и беси на общо основание.
Мога да продължа. Мога.
Обикновено такива неща ми се случват относително рядно.
Обикновено подминавам свинщината с презрение.
Но понякога чашата прелива. И когато прелее, се чудя дали пък това да си себична свиня не е правилния начин за съществуване?
Дали да се ръгаш с лакти, да подскачаш и да крещиш колко си важен тук, сега и веднага не е единственият начин за оцеляване в тая кочина?
Homo homini Lupus est.
