Dum spiro, spero ;)
Това е откровена храна, дълго за четене, вероятно досадно и без особен смисъл.
Демек – за мен смисъл има, но надали ще променя света. Така че, ако си некви щастливи хора с розАви очили, просто не чети нататък 😀
Ма писна ми от лицемерие и откровени тъпотии, иска ми се да сменя планетата.
пълен текст »
Работата е почти довършена.
Скоро всичко ще е зад нас. Споменът за мрачната династия ще избледнее с времето, златото от техните съкровища ще бъде претопено и раздадено, а каменните порти на гробницата ще приласкават бурите и ветровете, докато от фреските не остане нищо за виждане, докато прилепи и кукумявки не върнат понесени на крилете си светлината и живота.
Хвърлям люта димка в последното разклонение – да изпъди дребните бозайници извън тая проклета дупка. Жрицата брътви нещо под носа си и мята още една, със специални съставки – за душите.
Връщаме се два чертога назад, за да изнесем последните денкове.
Изведнъж задухва вятър. Злобен и тревожен. Настава паника. Хора – допреди малко добре организирани и работещи като прецизна машина – тичат наоколо, блъскат се и изпускат предмети.
С жрицата си пробиваме път към изхода. Разбираме, че някой е мародерствал ипо невнимание е счупил неизвестна стъкленица взета от някъде. Веществата от нея, в контакт с лютите димки, факлите и кислорода са подпалили въздуха. Пожарът гори отвън-навътре. Точно на входа се издига огнена стена, ревът на пламъците надвиква мислите ни.
Останките на ще бъдат изпепелени, както беше замислено. Златото, камъните и другите ценни предмети ще се пречистят в пожара.
Отчаяно се втурваме към недрата на пещерата. Мислено броим дажбите си храна и вода и се надяваме скалите на входа да издържат на пожара, за да не се окажем затрупани вътре завинаги.
…
Петли кукуригат, зачуват се далечни трясъци на тенджери.
Не било второ пришествие, най-ми било алармата. Страшен мерси.
И все пак детайлите в тоя сън бяха супер. ?
Една кутия. Колкото по-красива и богато инкрустирана, толкова по-добре.
Настаняваш се удобно.
Хващаш противната мисъл, която не те оставя на мира. Тази същата, която те парализира и спира дъха ти.
Може да е страх от провал, страх от общо естество, досада, злоба, нетърпение, завист, “ами ако?..” -та хиляда и едно, кое от тях -все едно.
Здраво, с два пръста, но много здраво я хващаш. Усещаш ли как се напрягат жилите ти? О,да!
Пляс, в кутията, да си виси там.
Сега си представяш кутията подробно, с всички детайли, ключа, ключалката, пантите и капака.
Заключваш я.
Без да се храни от вълнението ти, тя ще отслабва все -повече. А през това време, без тоя тормоз, ще разгледаш и решиш проблема много по-лесно.
След това отваряш кутията. Противната мисъл вече не е кълбо нокти и зъби. Има си бодли, но не носи само болка, а поука. Пусни я да се разхожда. Вече е безопасна.
И така, сега взимам една кутия….
”
В някаква лечебница съм.
Покрай двете стени има редове от шкафове.
Малка армада от колички чака до вратите.
От тавана висят от онези старите лампи с плетени кабели и конични абажури и се полюляват.
Работим на дълги метални маси, чак е смешно колко големи, по няколко души на маса. Пищят и щракат машини.
До масите, на помощни масички с колела има струпани стерилни кутии с изкуствени тъкани, кости, стави и цели крайници.
Едни от нас почистват раните, други монтират протезите, трети шият и бинтоват.
Ето на тази и го няма половината крак. Ще сменим целия, че излиза по-евтино като ресурс на организма да се адаптира. Нервите се извеждат на конектор. Големите кръвоносни съдове се закачат. За малките се поставя среда за развитие. Щрак-щрак.
Следващия.
Следващият има сдробена опашка. Да скъсим или да сменим? Скъсяваме с два прешлена. Тия нерви нямат закачане! А костите му са толкова фини!
Следващия.
Пише “Спешен, без уши”. Всъщност бил е спешен след пожара. Сега просто няма уши. Слагаме черни. Жълтите са свършили, а на единствените останали, конекторът им е прецакан и чакаме техниците.
Щрак -Щрак -Пинг… Ето, вече има уши. След два до пет дни ще чува, след седмица ще започне да си ги управлява и да ги мърда насам -натам…
“
Първо, нещо трябва да умре. Никой с всичкия си не копае гробове просто за спорта.
Второ, трябва ти спокойствие. Бързо няма да стане. Копаенето е бавна работа.
Трето, трябва да си носиш вода. Човек ожаднява.
Копаеш и мислиш. Спомняш си. Започват да валят “ако”-тата. Трябва да си съсредоточен и да напипаш ритъма.
Има камъни и коренища. Червеи. Като ти писне и се отчаяш, че не ти стига силата, че времето минава, а не си до никъде, спомняш си как одеве започна на равна поляна. Ей като това петно там, ама там има и от ония, лилавите цветенца.
Като цяло гробът е различна дупка от тази, в която садиш дърво. Оная е весела дупка. Тая-не.
Стъпвай вътре спокойно, но да знаеш, че така копането се затруднява, понеже натъпкваш пръстта с тежестта си.
В началото е тегаво, след това някак преваляш работата и тръгва. От там нататък вече става бързо. Умиротворяваш се.
Скоро си готов. Ръбовете са почти прави ъглите и те. Дълбочината е прилична. Камъните са отделени настрана.
Е, винаги можеш да направиш гроба по-дълбок, пък се сещаш, че искаше да посадиш нещо, но го забрави.
Пускаш, зариваш и си готов?
Не. Тогава потъваш. Понеже до момента си бил фокусиран в конкретната задача, изведнъж цялата окончателност на нещата те шибва в мозъка като с мокър сапунен парцал.
Няма вече… И то няма наистина. Тоя път вече няма време за отлагане, пазарлъци и гледане на другата страна. Няма надежда нещо да си се объркал и ей-сега да се окаже, че всъщност ще садиш малини.
Пореви си. Реването е естествена реакция и си има своя смисъл.
Обърни се и не гледй зад гърба си. Пий два аспирна и се наспи.
Освен ако не ти е това професията, на друтия ден ще си като парцал.
Но всеки, абсолютно всеки трябва да е копал гроб поне веднъж в живота си.
Животът се ражда в смъртта и без нея няма живот.
Забелязвам една противна тенденция. Ше кажеш – падам от Марс, Луната или нещо. Но оня ден под душа размишлявах.
Щом си траеш и чакаш – в болница, на опашка, пред гише, новини, пари, абе изобщо щом ти търсиш нещо или имаш да взимаш, никой не те отразява, нито нещо си дава зор.
В момента, в който имаш нещо да даваш, телефонът става червен, няма време да му се зареди батерията.
Значи сЕкакви лицемерия на цивилицазията можем да си ги наврем в гъза, общо взето.
пълен текст »
Нашата Пикла – Маци вече е във вечните слънчеви поля 🙁
Живя обичана и, надявам се, щастлива, с нас 10 години.
Около два месеца, в две клиники се мъчиха да разберат какво и е, защо повръща жълто и не яде.
Търсиха проблеми с черен дроб, панкреас, щитовидна жлеза, депресия, зъби, паразити, инфекциозни болести, тумори, секво… Нищо не откриха.
Лошото е, че “за да ми спестят едни пари” доста от изследванията се направиха, според мен, по-късно, отколкото бе разумно.
Всъщност нищо не спестих.
Маци си отиде в мъки, общата сметка в двете клиники е над 2К.
Не обвинявам конкретно никого. Дори след аутопсията не се разбра какво е причинило всичко. Докторите направиха каквото можаха. Стараха се. Понякога животът е такъв.
Обърне ли се колата – пътища много. Но обещавам и се заклевам на никого повече няма да позволя “да ми спестява” каквото и да е.
Днес, в деветата седмица от годината, празнуваме освобождението.
Колко смели мъже и жени са дали живота си, за да гледам днес слънцето свободна?
Не зная. И историята не е много сигурна – разни все драпат да я вчесват -както мъдро казва една моя добра приятелка “интереса клати феса”.
Нека е честит светлия празник!
Едно пиленце ми разказа история, за която е 110% сигурно, че точно така се е случила, и с която лично аз завинаги ще свързвам датата Трети Март.
Тя също е история за Освобождение. История за приятелството, живота и смъртта. Меко казано.
Навън е пролет.
Девета седмица от годината.
Нека следващите 44, че и нататък, да сме здрави и да успяваме да правим нещата, които обичаме.
Ето и мартенски нокти по повода.
|
XHTML
|
CSS | 
| Disclaimer