Седя си аз вчера в офиса и искам да видя прогнозата за времето. Без да искам обаче попадам ма новините и в тоя момент започва последното парче на Китаро от OST на Heaven & Earth.
Заглеждам се в новините за секунда и какво виждат очите ми:
“Пролетта на екватора на Титан идва с метанови дъждове”
“Народът заслужава хляб, а не пепел!”
“Свръхновите били съюзници с тъмната енергия”
Примерно.
И още такива имаше, но след като седнах да пиша звънна и телефона и ми отлетя момента.
А колежката ми от сутринта разправя за някакъв астронавт с когото се била запознала.
Тези дни четох разни неща за звезди и планети.
Поантата е, че изведнъж докато си стоях на бюрото и четях поредния безумен имейл от изкукал потребител изгубих чувството си за реалност.
Почти както, когато си седя и си пикая посред нощ и изненадващо се запитам аз дали съм наистина в тоалетната?
Дали случайно не съм си в леглото и само да сънувам, че съм в тоалетната, и изобщо в чие легло съм?
Доста стряскащо.
Та така и сега – изведнъж се пренесох в някаква Лем-Стругацко-Аззимова история, в която хората пътуват от един астероид на друг за да отидат на работа, сутрин се гледа прогнозата за времето поне за две планети и докато си пиеш кафето в совалката внимаваш да не се олееш, понеже идиота от Пер-Nk3 кара като арабин в пустиня, а русата мацка от RCe-14, която уж трябва да въвежда и извежда хората по вревме на кацане те блъска с хъблока си всеки път, когато минава покрай теб. Да се чудиш свалка ли е, или има да сваля килограми.
Замислих се какво ли ще е да се налага вместо да ходи дядо ми до Кирков за евтин праз, да лети до JpZr-231 за да купи евтини незнамкаквоси за сложи-масичката.
Всъщност си прекарах цялото слушане на това страхотно парче в подобни размишления и се чувствах, все едно съм другаде.
Ръчкам колегата да даде идея за име на нов сървър, на който ще се тества Астериск 1.8.
Понеже ще е виртуална машина част от процеса минава през друг човек, който не си губи време в мислене на имена.
В по стари времена традицията беше машините да се кръщават с имена като Ka1am, Du6evadez, Dracula и т.н., и си спомням коментарите относно един компютър, който носеше гордото име GummyBear…
АЗ:
Я кажи са как да се казва тоя сървър, че на мен само fluffy i fifi ми се мота?
vagabond ?
Че ще го кръсти сomputer 101 или нещо такова.
ТОЙ:
Моля ти се, кръсти го с някво нормално име.
АЗ:
wtf?!
Кажи ми едно моля?
asterisk18? Това е тъпо.
ТОЙ:
Quetzalcoatl примерно…
АЗ: (почти падайки от стола)
Май до там се чу как се изсмях.
Това ли е НОРМАЛНО име?
Всяка година Коледните и Новогодишни програми на БНТ и т.н. наши телевизии са убийствено скучни и отегчителни. Гледаш, защото няма друго за гледане. Или си палиш камината. Ако нямаш – е, тогава гледай някого в очите или котката – в краен случай. Тя може да е доста забавна, когато се разиграе хубаво, особено ако е като котката на Саймън 🙂 Другото спасение е да гледаш чужди телевизии но и това не работи 100%, защото и те бълват лиги. Време е да започнат да се появяват смислени Коледни и Новогодишни продукции. Това май доста народ си го казва всяко година. Не, нямам с какво да помогна освен да мрънкам – просто съм в друг бизнес. Все пак мисля, че това, че изказвам мнение също е важно.
Всяка година се излъчват едни и същи филми – “Сам вкъщи”, “Ийсус”, “Рождество”, “Капан за родители”, Коледа намкво + редовните лигави романтични бози, чиито права за излъчване са закупени още преди да проходя. Е, не, стига моля ви се! Не е речено, че като е “Празници” трябва всяка телевизия да се напъне ама напъъъъъне и да излъчва само филми, в които има набъркано нещо Коледно, па макар и да е на 20 години.. (бас, че и Коледното “Умирай Трудно” ще пуснат!). Мисля, че е допустимо да се излъчват и просто Приятни Филми. Е, това разбира се е свързано с пари. Но ТВ босовете предпочитат да си купят нова кола, отколкото да купят някой нов филм. А нови филми има ли?
Наистина отвсякъде се чуват едни и същи песни. Разнообразие има само в чалгите. Няма какво да пуснем, за това ще пуснем добре забравеното старо. Иначе аз да си призная в NoHoHo.org гласувах смело против песничката на Пим-Пам. ^_^ Имаме добри музиканти, имаме и гласовити дечица, изписват се хиляди чалга текстове всяка седмица.. Защо не се измисли поне една нова песен за детския хор?! Но май вече ако няма клатене на цици, или ако певецът на групата не е пънкар и бунтар … както и да е.
Всяка, ама абсолютно всяка година от телевизии и радиа, че и не само, струи едно КОЛЕДНО-лигаво настроение, което обаче е абсолютно фалшиво – и го знаем всички. Сещаме се за сирачетата кога? По празниците. За бедните и сакатите кога? Познахте! По празниците! Ами извинете, ама на мен не ми се гледат сакати докато си ям коледната вечеря, или докато си редя елхата. Това е малко като рекламите за дамски превръзки по време на вечеря. И не ми се гледат не защото не искам да зная, че са там, а защото много добре ми е известно, че ги има, но не ми харесва да ми ги навират в очите. Сираците и т.н. са си там всеки ден. Не се появяват специално за Коледа, за да дадат шанс на човечеството да се почувства по-добро. Това да се напомня, че ги има единствено по празниците е лицемерие. И май по-скоро не на мен, а на държавата трябва да се напомня за тях. На мен какво да ми напомнят – не съм ги изоставила аз. И да имам желанието да направя нещо – апаратът така е измислен, че можеш да си скъсаш нервите и сам да се разболееш докато постигнеш каквото и да било. Познавам хора, които се опитват да правят нещо, за това имам това мнение. Може да звучи кофти, но пък не искам едва ли не да ме карат да се чувствам виновна, че майка ми и баща ми са имали физическата възможност да си направят дете, и за това не са си осиновили. Цяла година съм работила и съм се трепала, ако трябва да вярваме на “традицията” съм чакала 364 дни да дойде Нова Година, и какво? Дай да стоя сега пред телевизора и да се сдухвам, че аз имам манджа и съм на топло, а Айше си снесла отрочето в канавката и прежалила парите за майчинство, тръгнала си по пътя и сега видиш ли аз съм виновна и длъжна да го опазя и отгледам това дете. Не съм някой дембел да махна с ръка, чувствителен човек съм и такива неща ми влиаят. И не мисля, че това е осъдително. На темата: Изоставените деца са проблем на държавата и обществото точно толкова, колкото и породистите кучета в Сеславци. Правено, раждано/взимано, гледано и метнато на улицата. Двата проблема имат абсолютно общ корен – манталитета на народа. Да ме извиняват всички, които мразят животни и скачат като на пружини щом се спомене думата “деца”. След като на едно безсловесно животно можем да причиняваме такива неща, каквито се случват с “улични” животни всеки ден, какво остава за децата ни! По света има Диви Животни, които през зимата идват да търсят храна в градовете, и то само в покрайнините им и около парковете. Няма глутници кучета, котки и какво ли не още, носещи белезите на официално признати породи! Кучетата, ДОМАШНИТЕ, за които няма кой да се грижи не се изритват на УЛИЦАТА, а се прибират в приюти и се осиновяват, или приспиват. Точка. Да ме призовават с лигави кампании да пускам смс-и за “дечица-сираци” или болни от разни страховити болести е грозно . Давам ли пари за болни деца? Ами давам, да. То като дойде не пита, за това давам, и се надявам, че наистина отиват за каквото съм ги дала. Но това не променя факта, че всеки месец същата тая наша държава ми удържа едни пари, които трябва да отидат точно за това – да се нахранят сираците и да се лекуват болните. Нали за това имаме Здравна Каса? Да ми пускат такива неща по телевизията и то особено интензивно по празниците означава, че дъжавата въпреки всичките си програми, тръбене и тропане по масата по разни заседания и измисляне на всевъзможни реформи няма Желание да реши проблемите, за това ги стоварва върху народа. Защо Желание ли? Ами защото е рекъл народа “Няма “не мога”, има ” не искам”. Не е моя работа да казвам какво и как. Просто все си мисля, че има елементарен начин вместо да си тъпчат гушите и да пърхат в пещерите на бюрокрацията, да вземат да слязат от мерцедесите, да съберат данъците, да вдигнат цените в депутатското кафене на НС ако щеш и т.н. разни, и да насочат потоците пари накъдето трябва. Но и ние сами сме си виновни – имаме право на контрол над тези неща, а не го упражняваме. Това обаче е тема на един друг пост. Да се върна на празниците:
Въпреки, че откакто се помня сме в криза всеки очаква с портфейла му да стане едва ли не чудо. Магазините са пълни с хора, които се опитват да купят повече за по-малко пари. Бият се за последното еди-какво-си. Купуват се маса излишни неща. Да – нямаме пари, но кръчмите са пълни. Вярно е. Такива сме си. По празници и по избори е прието да се замазват очите на народа. Ето сега – всички се занимаваме с 16 маймуни, които били отишли да получават подаръци, а някак не мислим за хилядите пенсионери, които са разчитали на “коледните” (да, хора с 80 лева пенсия се РАДВАТ на 20 лева. Ти знаеш ли какво е да караш само на 80 лв.?) да си поемат глътка въздух. Провокацията на журналистите е много хубава, просто не и беше сега времето. Или може би пък това е нарочно избран момент, така щото вниманието да се отклони от други неща? И докато отнавсякъде вият втръснали празнични песнички, народът масово надява розовите очила, напива се и се ояжда (жените пък се счупват от готвене и всяка се хвали пред другите), профуквайки колкото пари има и “празнува”. Около трапезите се събират дори враждуващи роднини. Стоплени от виното и лицемерието се гледат нежно и всеки обещава, че “вече няма да прави така”. След това на 1, 3, или там когато се изтрезнее, се сяда да се пие отново, за да мине махмурлука. И да се допият оставащите стотинки в джоба. Враждуващите роднини се разотиват, и си остават вдраждуващи.
Градовете икономисват пари от улично осветление цяла година (факт е, че преди година се опитах да подам сигнал за неработещи лампи пред блока си, и ми се каза, че нямало да може бързо да се направи проверка, защото се поставяли Коледните украси!!!) за да се накичат за едни 15 дни с лампички втора ръка по главните улици и да се надуват кой колко голяма елха е побил “на центъро”. А защо вместо да приемаме подхвърлените стари украси на другите нямаме свой завод за такива неща? Не бе, шегувам се. Как ще има заводи – това значи да произвеждаме нещо. Иначе градовете са мръсни, тъмни, кишави и кални. .. Обаче ние с розовите очила …
Доста хора наистина нямат (какво да сложат на масата, къде да отидат, какво да облекат, с кого да помечтаят..). За жалост с фалшивите усмивки и телевизионните кампании няма да им помогнем.
Може да съм черногледа и да намирам най-кофтито в ситуацията. Нека някой ми обясни как с три дни фалш, ядене и пиене ще се решат проблемите, които ни мъчат по цяла година?
Е.. като си мисля всичките тия неща нещо ми се отщяват и празници и песни.
Тук ще събирам тъпи реплки от фимли, които са ми направили впечатление.
Cold Case – Намират кости на жокей и коне. Единият от детективите: “Someone didn’t want this jockey to make it to the finish line…”
CSI – Намират полу-разложен труп. Един от следователите без да иска стъпва върху него. Патоанатомът в моргата: “I appreciate Nick doing the “Y” incision for me, though I generally prefer a scalpel to a boot.”
CSI Las Vegas – Намират убити съпрузи. Патоанатомът се появява закъснял: “I am sorry I am late. This is appears to be one of these days..” Ченгето, което се мотка наоколо отговаря: “They are not going anywhere” (това си е направо клише).
В момента, когато се върнах от морето разбрах, че “малко тук да боядисам” според майка ми означава” да се боядиса каквото има за боядисване смело и със здрава ръка, че кой-знае кога ще ми се занимава пак!”.
При завръщането си установих, че е захванала всичко с бялата боя.
Убедих я, че ще е по-добре да вкара малко цвят. Сега планът драстично се промени и се надявам скоро да мога да наричам стаята си “Лилавата стая”, а кухнята “Червената стая”. Все пак става въпрос само за вратите на тези стаи, но как звучи само 😀
Междувременно котката се чуди къде да спи, защото и смърди на хиляда вида боя, а родителското ми тяло се разхожда като Хъкълбери Фин и разучи всички магазини за боя 😀
Аз се отказах да си търся временни стопани и утре заминавам отново към Арапя и слънцето 😀
Това е едно малко размишление над хората и връзките между тях. Провокирано е от миналото, в чест на бъдещето.
Имам разни приятели, с които мога да си седя на едно място, примерно в парк и да си мълча. След това да се погледнем и вече сме се разбрали кой какво. Ще се яде ли, ще се ходи ли нанякъде, без значение.Мълчим не, защото няма каков да си кажем, а защото ни е приятно да си мълчим.
Със същите тези хора мога и да си говоря, да споря и да се смея с часове. Всичко зависи от настроението.
(Аз май съм най-скучният човек на света – поне така установих тези дни..)
Случвало се е почти да постигна това с човек, който не ми е приятел, а “приятел”.. Но не е както трябва.
Колкото и да ми е бил на сърце един любим в началото на връзката ни, в края и е било меко казано невъзможно да постигнем съгласие за каквото и да било, дори с много говорене, камо ли с мълчалив разговор само с поглед.
Замислям се: защо става така?
Явно не умея да си избирам хората. Уж се опитвам да се сближа и да търся интересите и желанията на човека “до себе си”, а сякаш постигам точно обратното.
С верен приятел мога да си мълча и да си мисля моите си неща с часове, да си почивам истински, и въпреки това и на двамата / двете ни е приятно и успяваме да се забавляваме, а когато ида някъде с “половинка” се счупваме да направим кефа на другия, и пак нищо не е на ред.
Иска ми се един ден да ида на почивка с гадже, и да е точно толкова мързеливо и едновременно с това щуро и изтрещяло, както става с някакви други хора, които изобщо не са ми толкова близки в разни отношения.
Или може би пък проблемът се появява, когато двама души си станат твърде близки?
Защо хората нямат лампички на челата? Да светят предупредително, в цвят според настроението, та другият да знае какво се случва?
Цитирам какво ми написа майка ми тая сутрин относно котката:
[12:57:55 PM] … А Пиу е гениално детенце бе! Днес сутринта, аз си правя кафе и със залепени очи реж морков и тя мяца…
Аз и ръмжа, естествено, тя спира да мяука и аааадски внимателно и премерено си домъква паничката за вода и ми я прасва в кокалчето на глезена. Аз и дадох вода и после видях, че в нейната купичка в стаята е сухо и празно. Значи, когато работата е сериозна, не мяукаме, а вземаме мерки 🙂
Your cruel device
Your blood, like ice
One look could kill
My pain, your thrill
I want to love you but I better not touch (Don’t touch)
I want to hold you but my senses tell me to stop
I want to kiss you but I want it too much (Too much)
I want to taste you but your lips are venomous poison
You’re poison running through my veins
You’re poison, I don’t want to break these chains
Your mouth, so hot
Your web, I’m caught
Your skin, so wet
Black lace on sweat
I hear you calling and it’s needles and pins (And pins)
I want to hurt you just to hear you screaming my name
Don’t want to touch you but you’re under my skin (Deep in)
I want to kiss you but your lips are venomous poison
You’re poison running through my veins
You’re poison, I don’t wanna break these chains
Poison
One look could kill
My pain, your thrill
I want to love you but I better not touch (Don’t touch)
I want to hold you but my senses tell me to stop
I want to kiss you but I want it too much (Too much)
I want to taste you but your lips are venomous poison
You’re poison running through my veins
You’re poison, I don’t wanna break these chains
Poison
I want to love you but I better not touch (Don’t touch)
I want to hold you but my senses tell me to stop
I want to kiss you but I want it too much (Too much)
I want to taste you but your lips are venomous poison, yeah
I don’t want to break these chains
Poison, oh no
Runnin’ deep inside my veins,
Burnin’ deep inside my veins
It’s poison
I don’t wanna break these chains
Poison
Задъхани и изморени, трескаво се изкачваха все по-високо. Всяко ново стъпало им причиняваше болка, всяко повдигане на ходилата ги изтормозваше адски. И все пак те продължаваха упорито да се катерят. По-издръжливите правеха комични подскоци от стъпало на стъпало, само за да забавят темпото почти до пълзене на четири крака десетина метра по-нагоре. Почиваха си лазейки като червеи, и продължаваха отново с маймунските скокове.. Нямаше настъпени или бутнати, дори лазещите можеха да бъдат сигурни, че никой няма да ги настъпи по ръцете. Дори и да се случеше никой не би забелязал – обезкървени от напрежението пръстите им бяха безчувствени..
Лицата на някои изразяваха почуда, сякаш изобщо нямаха представа защо или къде отиват. Повечето обаче бяха празни. Празни кукленски очи, безизразни гримаси, изпъкнали вени по челата… Никой не се усмихваше, нито говореше. Дори стоновете от умора звучаха притеснено, сякаш се срамуваха от слабостта си..
Privacy & Cookies: This site uses cookies. By continuing to use this website, you agree to their use.
To find out more, including how to control cookies, see here:
Cookie Policy
