В момента, когато се върнах от морето разбрах, че “малко тук да боядисам” според майка ми означава” да се боядиса каквото има за боядисване смело и със здрава ръка, че кой-знае кога ще ми се занимава пак!”.
При завръщането си установих, че е захванала всичко с бялата боя.
Убедих я, че ще е по-добре да вкара малко цвят. Сега планът драстично се промени и се надявам скоро да мога да наричам стаята си “Лилавата стая”, а кухнята “Червената стая”. Все пак става въпрос само за вратите на тези стаи, но как звучи само 😀
Междувременно котката се чуди къде да спи, защото и смърди на хиляда вида боя, а родителското ми тяло се разхожда като Хъкълбери Фин и разучи всички магазини за боя 😀
Аз се отказах да си търся временни стопани и утре заминавам отново към Арапя и слънцето 😀
И така, славната ни компания се наторвари на 15-ти Август в бубу-то и потеглихме към големиия син аспирин.
Ненужно е да изпадам в подробности относно пътуването. Достатъчно е да спомена, че в едната кола имаше бременно момиче, а в другата съвсем малко бебе. Никакво пушене в колата (и по-добре, защото 4 възрастни човека и едно бебе само от дим имат нужда), често спиране (аз така обичам и без това) и бвано каране (и това не е крайно лошо нещо).
Тръгнахме около 4 часа през нощта към Бургас и в 11 бяхме там.
След шокиращото откритие (хе хе хе!), че в Бургас имат не една, а цели три Billa-и, моите приятели все пак ме откриха и си ме прибраха. Не тръгнах с тях в петък, защото не ми се ходеше на Spirit of Bourgas. Те обаче изглеждаха доста доволни…
Не след дълго най-сетне се озовах на плажа в Ахтопол.
Той е .. нелицериятен, меко казано. Даже май имаше и едно умряло делфинче. Или може да е било друго нещо… Цялата компания, както никога в пълен консенсус отсъди: “Тук повече не!”.
На следващия ден се занесохме до Арапя. И това беше “грешката” ни, защото се оказа, че там има място, водата е чиста, има спасители, не ти дерат пет кожи за един чадър и освен това е пълно с приятели и познати на този и онзи и купонът ще е щур.
Под щур купон визирам всички останали, защото аз на третата вечер успях да се простудя, освен това си лягах с кокошките, защото на-море-си-е-на-море и не излизах от водата, та едва ми оставаше сила да ям вечер.
Първата вечер паднах като талпа на леглото и се намерих в същата поза сутринта.
Втората ми беше адски горещо, поради което се изнесох на двора със спалния чувал и се проснах на един шезлонг “само да изчакам да стане по-късно и да се разхлади”, но установих, че там си ми е идеално и си заспах като котка в пране.
Третата вечер – онази, в която настинах така тъпо (ами в Ахтопол нямаше топла вода, понеже бяхме всъщност в собствено бунгало на приятели, но бойлерът беше изгорял предния месец, и къпането там със студена не беше проблем, но в него ден реших да се изкъпя посред къмпинга на Арапя с маркуча, но нямах нищо за обличаве..) спах отново в леглото си, или по-скоро кихах там.
Четвъртата нощ преспах под открито небе между две палатки, заслушана в разговорите наоколо и беше страхотно! (те ме караха да вляза вътре, но на мен ми се спеше под звездите!)
Петата нощ отново спах на шезлонга пред бунгалото. Сутринта се събудих от силният вятър, който накланяше смокиновите дървета и размяташе каекво ли не из въздуха. От безопасното укритие на розовия ми спален чувал всичко изглеждаше доста красиво…
Ето снимки от Ахтопол:
Плажът.
На него е кръчмата с великата бисквитена торта и поносимите спагети. Правят и Мохито! ;D
Следва снимка от самия плаж. Прекрасно е човек да се облегне на нещо – да речем надуваемо, да зяпа небето или хората или гората! (да, точно така – на големия плаж на Арапя панорамата надясно е заета изцяло от гора!) Също толкова очарователно ми се струва да си лежа, вълните да ме люлеят и да подремвам, или да си чета вестника, докато си пийвам ледено Мартини от термоса..
Това е снимка от .. и на тази кръчма и забравих името. Макар, че цяла вечер се чудих от къде точно мирише, (а може да е вунял или отходният канал или нещо рибешко изхвърлено някъде, но аз нали с моя нос…) а това място предлагат разни неща, и те са доста вкусни, в керемида или не. Менюто е особено трудно за четене, защото е яко разбъркано, но наистина ми се стори вкусно. Смятам да ида отново, за да се убедя, че е смрадливо и храната е гадна, но се съмнявам да стане така. ;D
И да не чета коментари относно тоалета си! 😀 Това ми е пижамата ;D
Намери се и едно място с добра пилешка супа, но нямам снимки от там.
Аз непрекъснато търсех нещо, което да отнеса от там за спомен, и накрая реших да са магнитчета за хладилник. Е, няма такава глупост – нещо с мидички и т.н., отпред с надпис “Бургас”, а отзад – made in china. Успях да намеря две без такъв надпис де..
Заминахме си почти разплакани Арапя. Човек не обича да си тръгва изобщо от подобни места!
А аз, честно да си призная усетих желание да се прибера в София още в четвъртък вечерта. Както ми беше настинало за капак в петък заспах на плажа. Да си изгорял и да кихаш не си е работа! А и ми стана много мъчно за котката, нашите и .. някои други хора..
Планът беше да останем една вечер в Бургас и да отлитаме към София. Аз подло си мислех как ще пия едно кафе и ще се петна на влака, за да съм си вкъщи още на другата сутрин.
Там, в шареният и шумен Бургас най-сетне се запознах на живо с Женина.
Говорили сме си и сме станали толкова близки през това време, а не се бяхме виждали лице в лице нито веднъж!
Изключително много се радвам че се запознахме с нея и нейното прекрасно семейство. Ако всички хора бяха като тях Земята щеше да е доста по-прекрасно място!
Естествено не хванах никакъв влак. Разхождахме се и двата дни насам-натам., пихме кафета, говорихме си и тъжни и весели неща и се смяхме. Беше страхотно! Два дни могат да са като два часа.
За жалост и от там нямам никакви снимки. Но пазя достатъчно в сърцето си.
Сега вече има две места, от които не искам да си тръгвам!
А ето я и Жорката! Легнала е и все едно не желае да ме пусне да си тръгна!
Вчера си отиде поредният оранжев чаровник, третият в живота ми, любимият котарак на баща ми Пижо.
Преди него бяха Дебелият (Апостол), Постол и братът на Пижо – Кежо, напуснал ни, изчезнал или откраднат в ранна възраст.
В момента ми се иска да можех поне едно стихотворение да напиша за него, но.. не мога. Утре или друг път ще е.
Даже разни ми се подиграват, че плаках за “някаква си котка”, (“котки умират непрекъснато”) като за човек.
Не разбирате, хора! Той беше член на семейството. На вечеря не сядахме без него. Имаше си чиния и си ядеше на масата. Едва ли не си говореше с нас. Даже баба ми го харесва, а тя котки не може да трае.
Обичам те, Пижо!
Сто процента си в котешкия рай и ловиш мишки там, или поне във времето, в което не преследваш котки и не пребиваш останалите слабаци!
Цитирам какво ми написа майка ми тая сутрин относно котката:
[12:57:55 PM] … А Пиу е гениално детенце бе! Днес сутринта, аз си правя кафе и със залепени очи реж морков и тя мяца…
Аз и ръмжа, естествено, тя спира да мяука и аааадски внимателно и премерено си домъква паничката за вода и ми я прасва в кокалчето на глезена. Аз и дадох вода и после видях, че в нейната купичка в стаята е сухо и празно. Значи, когато работата е сериозна, не мяукаме, а вземаме мерки 🙂
Днес станах в 07:15, за да тичам в гората с тати, кучето Лора и още-по-кучето Шаро.
По това време дърветата се събуждат, сутрешните птичи песни вдъхват увереност на кучетата и тичащите, а от време на време, когато изскочиш на полянка се вдига облак от пеперуди. Те уплашено се разлитат от разпукващите се цветове на разните треви и билки и хвърчат като ята от шарени панделки.
Кучетата ни изпреварваха на завоите, бързаха да прескочат първи всяко поточе и огласяха гората с весел бау.
След това, на връщане от напечената вече земя се понася аромат на гора, шишарки, листа, и всякакви други неща, на които в големия град не мирише.
Ееех, ако можеше да съм орел или поне сойка само за малко, да усетя вятъра в перата си докато летя над гората…
Днес си пуснах официално молбата за кратката лятна отпуска.
Да видим другия месец дали ще успея да се забавлявам така, както всеки ден от този, макар, че бях плътно на работа 🙂
(то и за това нямам пари вече де, хехе, отново, или пък както винаги…)
Хората около мен са в отпускарско настроение, лятото ги е разглезило и разнежило и мъркат и се усмихват, даже най-големите сухари са станали някак… закачливи…
Мислех да се разходя до толкова много места това лято, а ето-то почти свърши…
Въртенето на обръч с цел поддържане на добра физическа форма е метод използван от най-древни времена.
Препоръчва се обръчът да е дървен, с тегло от 600 грама до килограм.
Подходящата големина? Заставаш до обръча и той трябва да ти е някъде около пъпа. Може и над. Иде да рече, че май-май обръч от детските от магазина за лев може и да не е най-подходящото решение.
Въртенето на по-малък обръч е и по-трудно. За начинаещите е по-добре да се снабдят с голям.
Колкото по-тежък е, толкова повече усилия се изразходват при въртенето => повече изгорени калории => повече смъкнати килограми.
Обръчът трябва да се върти редовно, поне по 30-60 минути на ден. Според преобладаващото мнение относно този вид упражнения горенето на калории започва след 15-тата минута. Именно за това е важно въртенето да е непрекъснато, без почивки и т.н.
Най-добре е обръчът да е дървен, но на пазара в момента се предлагат и сносни решения с “масажни точки”. Те обаче изглеждат бодливи и ми се струва, че трябва да се въртят с повечко дрешки..
Privacy & Cookies: This site uses cookies. By continuing to use this website, you agree to their use.
To find out more, including how to control cookies, see here:
Cookie Policy
![[smile188.gif]](http://forum.zoomania.org/images/smilies/smile188.gif "[smile188.gif]"){kind=small}
![[smile265.gif]](http://forum.zoomania.org/images/smilies/smile265.gif "[smile265.gif]"){kind=small}
![[g026.gif]](http://forum.zoomania.org/images/smilies/g026.gif "[g026.gif]"){kind=small}
