Dum spiro, spero ;)
Това е откровена храна, дълго за четене, вероятно досадно и без особен смисъл.
Демек – за мен смисъл има, но надали ще променя света. Така че, ако си некви щастливи хора с розАви очили, просто не чети нататък 😀
Ма писна ми от лицемерие и откровени тъпотии, иска ми се да сменя планетата.
пълен текст »
”
В някаква лечебница съм.
Покрай двете стени има редове от шкафове.
Малка армада от колички чака до вратите.
От тавана висят от онези старите лампи с плетени кабели и конични абажури и се полюляват.
Работим на дълги метални маси, чак е смешно колко големи, по няколко души на маса. Пищят и щракат машини.
До масите, на помощни масички с колела има струпани стерилни кутии с изкуствени тъкани, кости, стави и цели крайници.
Едни от нас почистват раните, други монтират протезите, трети шият и бинтоват.
Ето на тази и го няма половината крак. Ще сменим целия, че излиза по-евтино като ресурс на организма да се адаптира. Нервите се извеждат на конектор. Големите кръвоносни съдове се закачат. За малките се поставя среда за развитие. Щрак-щрак.
Следващия.
Следващият има сдробена опашка. Да скъсим или да сменим? Скъсяваме с два прешлена. Тия нерви нямат закачане! А костите му са толкова фини!
Следващия.
Пише “Спешен, без уши”. Всъщност бил е спешен след пожара. Сега просто няма уши. Слагаме черни. Жълтите са свършили, а на единствените останали, конекторът им е прецакан и чакаме техниците.
Щрак -Щрак -Пинг… Ето, вече има уши. След два до пет дни ще чува, след седмица ще започне да си ги управлява и да ги мърда насам -натам…
“
Сетих се за моята съученичка Криси.
Тя слушаше Продиджи, пушеше и пиеше в 5ти клас, искаше да учи в СХУПИ, рисуваше интересно, имаше уста във формата на плюшен гъз, къса подстрижка на черта под ушите, замечтан поглед и Цици. Момчетата си падаха по нея, зубрачките не я харесваха, баба ми не я одобряваше 🙂
Вече не помня кой изпадна в див потрес, когато Криси (или Бубето?) му написа в лексикона стихчето (цялото!) 🙂
“Когато цъфнат Теменугите
и работите тръгнат зле,
еби им майката на другите
и гледай ти да си добре!…”
Чудя се понякога какво ли е станало с Криси?
Надявам се, че е Добре,здрава, обичана и обичаща. Дано е щастлива с някого.
Но…Друга ми беше мисълта.
Събуждам се одеве от зъбобол. Имам си един кариес, януарски, не смогнах и миналата седмица да му уредя любовна среща с когото трябва и ме мъчи, гадината.
Ма най-мразя от болка в зъб да се събудя. И сега, докато чакам нурофенът да си свърши работата, да взема да разкажа за бай Пърдешко.
“Колко много мъртъвци” е роман на Лорънс Блок.
В него Скъдър е изправен пред привидно неразрешим случай. Трийсет мъже се срещат веднъж в годината в Манхатън, за да отпразнуват факта, че са живи. Ала изведнъж смъртността сред тях тревожно нараства и става пределно ясно, че някой методично ги избива.
Радват си се хората и пляаас…
Но това няма нищо общо с моя размисъл.
Изобщо…
Светът не е черно-бял. Всичко е нюанси на сивото. А цветовете са вътре в главите ни. Ние забъркваме боичките, с които оцветяваме всеки сам собствения си живот. Някои хора заедно оцветяват нещата еднакво, даже се кефят да мацотят заедно. На други не им харесва така и тихо си мажат сами в ъгъла.
И тази, както всяка година патриотите, христианите и обикновените дементори ревнаха още от оня ден.
Това е Живко.
Живко е печен тип.
Когато сяда в заведение, Живко поздравява сервитьора, казва „моля“, „благодаря“ и „довиждане“.
Живко е мъжко момче, но освен да остави бакшиш, няма да го заболи, ако се усмихне на този, който му наси чиниите.
Не се дръж като задник, бъди като Живко!
|
XHTML
|
CSS | 
| Disclaimer
