В момента, когато се върнах от морето разбрах, че “малко тук да боядисам” според майка ми означава” да се боядиса каквото има за боядисване смело и със здрава ръка, че кой-знае кога ще ми се занимава пак!”.
При завръщането си установих, че е захванала всичко с бялата боя.
Убедих я, че ще е по-добре да вкара малко цвят. Сега планът драстично се промени и се надявам скоро да мога да наричам стаята си “Лилавата стая”, а кухнята “Червената стая”. Все пак става въпрос само за вратите на тези стаи, но как звучи само
Междувременно котката се чуди къде да спи, защото и смърди на хиляда вида боя, а родителското ми тяло се разхожда като Хъкълбери Фин и разучи всички магазини за боя
Аз се отказах да си търся временни стопани и утре заминавам отново към Арапя и слънцето
И така, славната ни компания се наторвари на 15-ти Август в бубу-то и потеглихме към големиия син аспирин.
Ненужно е да изпадам в подробности относно пътуването. Достатъчно е да спомена, че в едната кола имаше бременно момиче, а в другата съвсем малко бебе. Никакво пушене в колата (и по-добре, защото 4 възрастни човека и едно бебе само от дим имат нужда), често спиране (аз така обичам и без това) и бвано каране (и това не е крайно лошо нещо).
Тръгнахме около 4 часа през нощта към Бургас и в 11 бяхме там.
След шокиращото откритие (хе хе хе!), че в Бургас имат не една, а цели три Billa-и, моите приятели все пак ме откриха и си ме прибраха. Не тръгнах с тях в петък, защото не ми се ходеше на Spirit of Bourgas. Те обаче изглеждаха доста доволни…
Не след дълго най-сетне се озовах на плажа в Ахтопол.
Той е .. нелицериятен, меко казано. Даже май имаше и едно умряло делфинче. Или може да е било друго нещо… Цялата компания, както никога в пълен консенсус отсъди: “Тук повече не!”.
На следващия ден се занесохме до Арапя. И това беше “грешката” ни, защото се оказа, че там има място, водата е чиста, има спасители, не ти дерат пет кожи за един чадър и освен това е пълно с приятели и познати на този и онзи и купонът ще е щур.
Под щур купон визирам всички останали, защото аз на третата вечер успях да се простудя, освен това си лягах с кокошките, защото на-море-си-е-на-море и не излизах от водата, та едва ми оставаше сила да ям вечер.
Първата вечер паднах като талпа на леглото и се намерих в същата поза сутринта.
Втората ми беше адски горещо, поради което се изнесох на двора със спалния чувал и се проснах на един шезлонг “само да изчакам да стане по-късно и да се разхлади”, но установих, че там си ми е идеално и си заспах като котка в пране.
Третата вечер – онази, в която настинах така тъпо (ами в Ахтопол нямаше топла вода, понеже бяхме всъщност в собствено бунгало на приятели, но бойлерът беше изгорял предния месец, и къпането там със студена не беше проблем, но в него ден реших да се изкъпя посред къмпинга на Арапя с маркуча, но нямах нищо за обличаве..) спах отново в леглото си, или по-скоро кихах там.
Четвъртата нощ преспах под открито небе между две палатки, заслушана в разговорите наоколо и беше страхотно! (те ме караха да вляза вътре, но на мен ми се спеше под звездите!)
Петата нощ отново спах на шезлонга пред бунгалото. Сутринта се събудих от силният вятър, който накланяше смокиновите дървета и размяташе каекво ли не из въздуха. От безопасното укритие на розовия ми спален чувал всичко изглеждаше доста красиво…
Ето снимки от Ахтопол:
Плажът.
На него е кръчмата с великата бисквитена торта и поносимите спагети. Правят и Мохито! ;D
Следва снимка от самия плаж. Прекрасно е човек да се облегне на нещо – да речем надуваемо, да зяпа небето или хората или гората! (да, точно така – на големия плаж на Арапя панорамата надясно е заета изцяло от гора!) Също толкова очарователно ми се струва да си лежа, вълните да ме люлеят и да подремвам, или да си чета вестника, докато си пийвам ледено Мартини от термоса..
Това е снимка от .. и на тази кръчма и забравих името. Макар, че цяла вечер се чудих от къде точно мирише, (а може да е вунял или отходният канал или нещо рибешко изхвърлено някъде, но аз нали с моя нос…) а това място предлагат разни неща, и те са доста вкусни, в керемида или не. Менюто е особено трудно за четене, защото е яко разбъркано, но наистина ми се стори вкусно. Смятам да ида отново, за да се убедя, че е смрадливо и храната е гадна, но се съмнявам да стане така. ;D
И да не чета коментари относно тоалета си! Това ми е пижамата ;D
Намери се и едно място с добра пилешка супа, но нямам снимки от там.
Аз непрекъснато търсех нещо, което да отнеса от там за спомен, и накрая реших да са магнитчета за хладилник. Е, няма такава глупост – нещо с мидички и т.н., отпред с надпис “Бургас”, а отзад – made in china. Успях да намеря две без такъв надпис де..
Заминахме си почти разплакани Арапя. Човек не обича да си тръгва изобщо от подобни места!
А аз, честно да си призная усетих желание да се прибера в София още в четвъртък вечерта. Както ми беше настинало за капак в петък заспах на плажа. Да си изгорял и да кихаш не си е работа! А и ми стана много мъчно за котката, нашите и .. някои други хора..
Планът беше да останем една вечер в Бургас и да отлитаме към София. Аз подло си мислех как ще пия едно кафе и ще се петна на влака, за да съм си вкъщи още на другата сутрин.
Там, в шареният и шумен Бургас най-сетне се запознах на живо с Женина.
Говорили сме си и сме станали толкова близки през това време, а не се бяхме виждали лице в лице нито веднъж!
Изключително много се радвам че се запознахме с нея и нейното прекрасно семейство. Ако всички хора бяха като тях Земята щеше да е доста по-прекрасно място!
Естествено не хванах никакъв влак. Разхождахме се и двата дни насам-натам., пихме кафета, говорихме си и тъжни и весели неща и се смяхме. Беше страхотно! Два дни могат да са като два часа.
За жалост и от там нямам никакви снимки. Но пазя достатъчно в сърцето си.
Сега вече има две места, от които не искам да си тръгвам!
А ето я и Жорката! Легнала е и все едно не желае да ме пусне да си тръгна!
Това е едно малко размишление над хората и връзките между тях. Провокирано е от миналото, в чест на бъдещето.
Имам разни приятели, с които мога да си седя на едно място, примерно в парк и да си мълча. След това да се погледнем и вече сме се разбрали кой какво. Ще се яде ли, ще се ходи ли нанякъде, без значение.Мълчим не, защото няма каков да си кажем, а защото ни е приятно да си мълчим.
Със същите тези хора мога и да си говоря, да споря и да се смея с часове. Всичко зависи от настроението.
(Аз май съм най-скучният човек на света – поне така установих тези дни..)
Случвало се е почти да постигна това с човек, който не ми е приятел, а “приятел”.. Но не е както трябва.
Колкото и да ми е бил на сърце един любим в началото на връзката ни, в края и е било меко казано невъзможно да постигнем съгласие за каквото и да било, дори с много говорене, камо ли с мълчалив разговор само с поглед.
Замислям се: защо става така?
Явно не умея да си избирам хората. Уж се опитвам да се сближа и да търся интересите и желанията на човека “до себе си”, а сякаш постигам точно обратното.
С верен приятел мога да си мълча и да си мисля моите си неща с часове, да си почивам истински, и въпреки това и на двамата / двете ни е приятно и успяваме да се забавляваме, а когато ида някъде с “половинка” се счупваме да направим кефа на другия, и пак нищо не е на ред.
Иска ми се един ден да ида на почивка с гадже, и да е точно толкова мързеливо и едновременно с това щуро и изтрещяло, както става с някакви други хора, които изобщо не са ми толкова близки в разни отношения.
Или може би пък проблемът се появява, когато двама души си станат твърде близки?
Защо хората нямат лампички на челата? Да светят предупредително, в цвят според настроението, та другият да знае какво се случва?
Вчера си отиде поредният оранжев чаровник, третият в живота ми, любимият котарак на баща ми Пижо.
Преди него бяха Дебелият (Апостол), Постол и братът на Пижо – Кежо, напуснал ни, изчезнал или откраднат в ранна възраст.
В момента ми се иска да можех поне едно стихотворение да напиша за него, но.. не мога. Утре или друг път ще е.
Даже разни ми се подиграват, че плаках за “някаква си котка”, (“котки умират непрекъснато”) като за човек.
Не разбирате, хора! Той беше член на семейството. На вечеря не сядахме без него. Имаше си чиния и си ядеше на масата. Едва ли не си говореше с нас. Даже баба ми го харесва, а тя котки не може да трае.
Обичам те, Пижо!
Сто процента си в котешкия рай и ловиш мишки там, или поне във времето, в което не преследваш котки и не пребиваш останалите слабаци!
Цитирам какво ми написа майка ми тая сутрин относно котката:
[12:57:55 PM] … А Пиу е гениално детенце бе! Днес сутринта, аз си правя кафе и със залепени очи реж морков и тя мяца…
Аз и ръмжа, естествено, тя спира да мяука и аааадски внимателно и премерено си домъква паничката за вода и ми я прасва в кокалчето на глезена. Аз и дадох вода и после видях, че в нейната купичка в стаята е сухо и празно. Значи, когато работата е сериозна, не мяукаме, а вземаме мерки
@vitanov Както започва 1 приказка "Здрасти!Аз съм Катето!Кое Кате ли?Ами онова,русичкото,с щръкналите плитки,от най-хубавото село на света!" in reply to vitanov20 hrs ago
