Това е едно малко размишление над хората и връзките между тях. Провокирано е от миналото, в чест на бъдещето.
Имам разни приятели, с които мога да си седя на едно място, примерно в парк и да си мълча. След това да се погледнем и вече сме се разбрали кой какво. Ще се яде ли, ще се ходи ли нанякъде, без значение.Мълчим не, защото няма каков да си кажем, а защото ни е приятно да си мълчим.
Със същите тези хора мога и да си говоря, да споря и да се смея с часове. Всичко зависи от настроението.
(Аз май съм най-скучният човек на света – поне така установих тези дни..)
Случвало се е почти да постигна това с човек, който не ми е приятел, а “приятел”.. Но не е както трябва.
Колкото и да ми е бил на сърце един любим в началото на връзката ни, в края и е било меко казано невъзможно да постигнем съгласие за каквото и да било, дори с много говорене, камо ли с мълчалив разговор само с поглед.
Замислям се: защо става така?
Явно не умея да си избирам хората. Уж се опитвам да се сближа и да търся интересите и желанията на човека “до себе си”, а сякаш постигам точно обратното.
С верен приятел мога да си мълча и да си мисля моите си неща с часове, да си почивам истински, и въпреки това и на двамата / двете ни е приятно и успяваме да се забавляваме, а когато ида някъде с “половинка” се счупваме да направим кефа на другия, и пак нищо не е на ред.
Иска ми се един ден да ида на почивка с гадже, и да е точно толкова мързеливо и едновременно с това щуро и изтрещяло, както става с някакви други хора, които изобщо не са ми толкова близки в разни отношения.
Или може би пък проблемът се появява, когато двама души си станат твърде близки?
Защо хората нямат лампички на челата? Да светят предупредително, в цвят според настроението, та другият да знае какво се случва?
Вчера си отиде поредният оранжев чаровник, третият в живота ми, любимият котарак на баща ми Пижо.
Преди него бяха Дебелият (Апостол), Постол и братът на Пижо – Кежо, напуснал ни, изчезнал или откраднат в ранна възраст.
В момента ми се иска да можех поне едно стихотворение да напиша за него, но.. не мога. Утре или друг път ще е.
Даже разни ми се подиграват, че плаках за “някаква си котка”, (“котки умират непрекъснато”) като за човек.
Не разбирате, хора! Той беше член на семейството. На вечеря не сядахме без него. Имаше си чиния и си ядеше на масата. Едва ли не си говореше с нас. Даже баба ми го харесва, а тя котки не може да трае.
Обичам те, Пижо!
Сто процента си в котешкия рай и ловиш мишки там, или поне във времето, в което не преследваш котки и не пребиваш останалите слабаци!
Privacy & Cookies: This site uses cookies. By continuing to use this website, you agree to their use.
To find out more, including how to control cookies, see here:
Cookie Policy
