Освен това се намери една заблудена душа да ми каже, че ме смята за свестен тип, (не се обиждай, ти си свестният тип, не аз, вярата ти в положителните неща те е заблудила 🙂 )
Зациклих на ето това парче:
Днес отново успях да отегча с простотии поне 5 човека, и се отегчих от простотиите поне на други пет. Както ме нервират тъпотиите на разни, направо изтрещявам като си помисля как други пък искат да ме удушат, за да млъкна. Ама нали си наваксвам с чата след работа….
Все пак сред останалите имаше и няколко разговора, които ме караха да се подхилквам по разни най-различни причини. Благодаря за участието. 🙂
Добре, че утре е Петък (днес де..) и ще мога два дни да поживея без Интернет и лаптоп и чат и не-знам-и-аз.. разни хора. Радвай се народе 🙂 Два дни (цели!) няма да пиша заядливи постове тук и там! 🙂 Обещавам! 😉
Аа, да, да се оплача – и батерията на телефона ми геройски загина, сега държи средно 5 часа и съответно не мога да чета книги. Много ми е тъжно. Ще се наложи да си купя нова, или да започна да посещавам книжарници 🙂
Bahted in the rust of moon
Is the death beds lullaby
Sung so softly with the stars
Reflected in her eyes
Chorus:
It’s the blaze that beckons men
Into the woods, of beaten path
Is the sight of the fire that
No maiden’s eyes should have
Iron does as iron’s told
And drinks of life’s red gold
But shame won’t leave with dying breathe
The life that wants it’s own death
And the forest hums its silent hymn
Heard by those of solitude
As mist it wells
Up the brook’s dark banks
Bewitched by there fir woods
Задъхани и изморени, трескаво се изкачваха все по-високо. Всяко ново стъпало им причиняваше болка, всяко повдигане на ходилата ги изтормозваше адски. И все пак те продължаваха упорито да се катерят. По-издръжливите правеха комични подскоци от стъпало на стъпало, само за да забавят темпото почти до пълзене на четири крака десетина метра по-нагоре. Почиваха си лазейки като червеи, и продължаваха отново с маймунските скокове.. Нямаше настъпени или бутнати, дори лазещите можеха да бъдат сигурни, че никой няма да ги настъпи по ръцете. Дори и да се случеше никой не би забелязал – обезкървени от напрежението пръстите им бяха безчувствени..
Лицата на някои изразяваха почуда, сякаш изобщо нямаха представа защо или къде отиват. Повечето обаче бяха празни. Празни кукленски очи, безизразни гримаси, изпъкнали вени по челата… Никой не се усмихваше, нито говореше. Дори стоновете от умора звучаха притеснено, сякаш се срамуваха от слабостта си..
Днес за пореден път установявам, че никаква ме няма в общуването.
Казвам неща, които уж са мили, а после се налага да се извинявам 15 минути…
НЕ държа да си общувате с мен. Може да ви обидя, а ми писна да се извинявам.
Освен това днес изпих една бира. Само една половин литрова тъмна Старопрамен (Мис Каприз на Плиска май избира персонала си с конкурс “Кой е най-завеян”). И се напих.
Е .. от години не мога да разбера как ставам и си тръгвам като пич на три малки уискита, а половин литър бира може да ми разбърка мозъка като с миксер. Няма значение наливна или не – винаги усещането ми е все едно съм спящ балон, и ми се люлее всичко, а пред погледа ми се размиват смътни очертания на розови слонове, сини прасета и оранжеви гущери с лилава коса.
След двучасовото лигавене на тая ми ти бира излязох от пицарията и се потопих в пухкавата мъгла на пролетната вечер. Леко ръмене, оживена спирка, хорицата си говорят и аз изпадам в особено отнесено състояние. На таблото пише 7 минути…
Дочаках синята птица номер 11 и се натоварих. Ако показваше над 10 минути щях да взема такси. Да де, ама на таксито трябва да му обяснявам къде живея, а тролея си знае всичко…
Та натоварих се аз, замислена за благите неща в живота като легло, храна, котката и други.. и ..
…две спирки преди моята нещастното нещо се счупи.
“До тук сме. Спука се гума”
Висях аз с другите на спирката, висях, па ми писна.
И .. джапай пеша.
Да де, ама то вали, аз на 12 сантиметра платформа, над земята се вие пара, кал, лигаво…
Успях да стигна преди следващия тролей, даже преди малко го чух как минава …
Сега ям пиУе със зеУе (с две филиЙ разбира се), слушам Freedom Call и се надявам да ми останат силици да си легна (в легълцето с юргана с пингвините и пижамката със Снупи), защото ми е много размазано и ме е страх да не заспя на дивана (тъй де – да не ме домързи и да пропусна да го разпъна отново).
Не зная защо, но тази вечерна разходка (сравнително бърза бих казала, въпреки всичко) ми подейства много освежително на възприятията.
Скоро някой подметна “Ми вие момичетата вечер се къпете основно. ”
Ми къпем се!
хах!
Преди работа някак не върви да се фризира коса и да се правят всички малки неща, които НИЕ правим след като се изкъпем-олющен лак или поръбен нокът тук, лов на нежелани косми там, маски за коса и лице, масаж на краката, крем – почти за всяка част на тялото имаме отделен … И със сапуните е така -шампоан, маска, сапун за лице, маска за лице, сапун за крака, маска за крака, маска за тяло, бля-бля…
Eдно гадже, в чиято бърлога живеех по едно време даже ми каза “Абе ти искаш да ми напълниш къщата с разни полупразни шишенца май!?”
Сутрешният душ за освежване е едно, а къпане за тотално изкъпване лично за мен е възможно само вечер или следобед, ако е в почивен ден.
Момчетата пък влизат в банята, мият си косата с каквото им попадне, тялото също, помирисват си мишниците и излизат за нещо като десет минути, 15 с бръсненето. . .
После се оплакват, че миришели лошо, а момичетата как можело да не миришат…
За ползването на дезодоранти и козметика няма да казвам нищо…
“Murder, she wrote” – поредният сериал, по който се зарибих. В сравнение с многото съвременни криминални истории би се сторил доста скучен на някои, но на мен ми действа страшно успокоително 😀
Дж. Б. Флечър е весела леличка, която, отегчена от плетките и дамските занимания се отдава на писане на криминални романи.
Сериалът е древничък, за това няма никакви специални ефекти, освен необикновената прозорливост на чаровната дама.
Няма никакво значение какво и поднася съдбата, тя винаги е усмихната и остроумна.
Застава на страната на невинните и намира виновника по своя старомодно-оригинален начин, присъщ на романите на Агата Кристи и Сър Дойл.
Единственото разминаване със стереотипния образ на леко откачена стара дама е в това, че тя изобщо не е откачена, няма котка, а канарче.
Сериалът е по момчешки смешен, защото се разказва за две момчета.
Бялото момче на име Шон има татко-детектив. Това, че таткото е пенсиониран не означава, че е намерил спокойствието, необходимо да се наслади на блажени старини.
Макар и вечно скарани, Шон винаги забърква и татко си и приятелят си Бъз в откачени истории.
Шон е консултант към полицията. Той твърди, че е медиум, но всъщност просто е силно наблюдателен, и то за дребни неща, които хората обикновено пропускат. Тайната му знаят само баща му и Бъз.
Разкриват обири и убийства като стой та гледай, а детектив Ласи направо зеленее от яд, още повече, че подчинените му слушат Шон, а не него.
Всеки епизод е самостоятелен. Каламбурите са свежи и най-общо казано сериалът доста ми допада.
Privacy & Cookies: This site uses cookies. By continuing to use this website, you agree to their use.
To find out more, including how to control cookies, see here:
Cookie Policy
