сън: Слънце. Граница
02.06.19
@ 8:45 AM
от GattaNegra
05.02.2019
През деня съм яла освен другото кока-кола, пиле с картофи, бейлис и салата с яйце.
Пътуваме с няколко коли, все приятели, колеги и познати.
Спираме в едно много малко и много прашно населено място. Ще минаваме граница. Митницата е в една схлупена барака, но изглежда чисто и преметено. Трябва всеки да влезе един по един, за да декларира багаж, здравословното си състояние и разните животни, ако с него пътуват такива.Двама колеги бързичко минават с на Милен децата.
Милен води 4 деца, не зная кои от тях лично негови, но събира жалостивите погледи като многодетен татко. Даже Кабоб га съжалява над шише бира.
Всичко е потънало в прах. Двете туристки с черната кола, които на предишната спирка ни взеха назаем ръкавиците с нокти (?! ярко зелени градинарски ръкавици с нокти), сега ги връщат. Пускам ги в един сак.
Влизам в митницата с нож за хляб и котешки паспорти за деклариране. Точно три колежки се изнизват. Пред мен е на ред един от друга компания. Зад нас чакат още хора.
Точно преди да дойде моят ред, една позната влита в канцеларията с жизнерадостно “Нали нямате нищо против да мина преди вас, мерси” и тресва вратата зад себе си. Аз съм отвратена от тая наглост и излизам навън. Слънцето грее. П. се разтяга на остатъците от детската площадка отвън и обяснява кви сме наглеси ние, момичетата, как само се предреждаме. Лостът е с ръждиво-черно-червен цвят и мирише на напечен от слънцето метал. Той нарежда философски между набиранията. Какво мога да кажа? Опитвам да обясня, че даже и така да е, пак съм на ред преди него. “Да бе, знам аз!” ми вика. Не, че има значение кой пред кого ще мине – всички пътуваме заедно, т.е. със скоростта на най-бавния.
Майната му. Зяпам безцелно наоколо.
С всичката тая прах наоколо се очаква да е егати жегата, но не е. Тя примерно беше с плетен шал и шапка.
Оглеждам се. Стоим на нещо като площадче. По-назад се издига земна тераса. Точно пред нея – статуи в човешки ръст. Туристите ги ползват да слизат отгоре-долу по тях. Някои статуи изглеждат облечени с истински дрехи. Тениски, панталони, палта. Повечето са изправени, но лицата на една-две не се виждат. Изведнъж започвам да се питам статуи ли са наистина? Вглеждам се. Има такива, които изглеждат като вкаменени хора. Ма ако бяха истински хора, намаше ли да мирише? На нищо не мирише, освен на прах, слънце и пафюм от минувачите.
Сред големите статуи се е свило едно малко момиче и не разбирам дали плаче или се смее. Има английска физиономия. Носи нещо като оранжева рокля и има медно руса коса.
В беда ли е, или играе на криеница? Разглеждам площада около себе си, чудя се трябва ли да ареагирам, никой друг ли не вижда това, което виждам аз.
По масите на откритото кафене са насядали различни хора. Жена със синьо палто, светла коса и английска физиономия зяпа наоколо незаинтересовано.
Вероятно е с момичето. Няма повод за безпокойство.
Слънцето позлатява плочника и покривите.
Камерата се отдалечава с общ план от птичи поглед на каменния площад.
Събуждам се. 08 и 15. Получавам космати уши в зъбите. Шаци настоява за храна.
