Да спра цигарите.
03.08.18
@ 9:33 PM
от GattaNegra
Искам да спра цигарите.
Тва е мръсен наркотик, който ти изпива силата и волята, вмирисва ти душата и те кара да пълзиш, вместо да летиш.
И гладът не е толкова страшен, колкото осъзнаването на собственото ти падение.
Ще го напиша в първо лице.
Тютюнът е мръсен гаден наркотик, който ми изпива силата, вмирисва ми душата и ме кара да пълзя, вместо да летя.
И гладът за цигара не е толкова страшен, колкото осъзнаването на собственото ми падение. Тук, сега, в момента.
Даже днес станах много навреме за работа. Даже и щях да стигна навреме. Даже исках да стигна навреме.
Опитах се. Даже бях свежа тая сутрин и преди да пия кафе.
Щот не бях пушила цяла нощ и цял ден преди нея и цяла нощ преди нея и се бях наспала. Ма се оказа, че трябва да ида до аптеката, после пък се оказа, че съм си забравила картата за офиса у нас. Прерових колата – не е там, значи трябва котката да я е свила. Ми на,… закъснях.
Днес между другото е световен ден на лицемерието.
Сега, тая сутрин си мислех, че моооже и да успея да се откача. Ми да, да се откача, понеже само за цигари мисля. Непрекъснато гледам как да се измъкна да изпуша една. Когато нямам какво да правя се излежавам, пуша и чета глупости в Интернет. Тва си е живо пропиляно време, в което може да се върши нещо по-смисленоо и да мирише по-приятно човек.
“Нямам какво да правя” не защото нямам нищо за правене, а защото си казвам “дай ся, ше си допуша цигарата и ше ида да свърша тва и тва”. Ама вместо това какво правя – паля друга цигара.
Сега пък точно съм в цикъл. И идва пролет.
Хормоните ми са на гъз, всичико ме боли, мързи ме. Имам и разни трети и пети, ясни и неясни, абсолютно други драми и бесове, бушуващи из малкото ми, но пък шупнал мозък.
Абе .. Баш идеалното време да спре цигарите човек.
Според Кар това е ИДЕАЛНИЯТ момент. Понеже реално нито един момент не е идеален, за това всъщност абсолютно всеки момент е идеален. Съгласна съм.
Да. Аз също прочетох книгата на Алън Кар. Д. я четеше преди сто години, помня, че на балкона в 602 блок обясняваше, че човек трябвало да я прочете, не можела да обясни какво пише вътре. Тогава реших, че ще я почета някой ден. Пък тя после спря да пуши. Заради книгата или заради друго – не зная. Всеки си знае за себе си.
Абсолютно съм съгласна с едно в тая книга.
Не пуших ден и две нощи. Тази сутрин, 8 март 2018 запалих. Тоя вкус… исках да видя какво ще стане. Точно каквото очаквах стана.
За един момент всичко се фокусира в тая цигара. Радости, беди, нищо нямаше значение. Просто исках да я изпуша. Светът се сви в една точка. Усетих, как зениците ми се разширяват, пулсът ми се ускорява, завива ми се свят и ушите ми писват. Заля ме едновременно еуфория и спокойствие.
Ужасно.
Спомних си зелените очи на първото момче, в което някога съм била влюбена. Усещането беше почти все едно надничам в тях отново.
Не. Не е същото. Не е истинско. Не е хубаво. Ужасно е.
Хвърлих я, но злото е сторено.
15 минути след това запалих друга. За да съм сигурна. За вкуса на дима, за усещането, за мисълта си в оня момент 15 минути по-рано.
Вече съм абсолютно сигурна.
Друсам се.
Нарокманка съм.
Жалка съм.
Купувам си абсолютно легално наркотик от магазина. Не си го поставям венозно, но това е без значение. Наркотик е.
Наркотик, към който съм психически пристрастена.
Нямам главоболие, нервност, не ми треперят ръцете, не откачам.
Просто неистово искам да усетя ВКУСА пак.
Както, когато си влюбен и копнееш да погледнеш любимия човек, да го помиришеш, усетиш.
Но това не е любов, не е и обратното на любов.
Пушенето е абсолютен мазохизъм. Жалко е. Абсолютно жалко.
Къв вкус бе? Еби му майката, тва да “копнея да усетя отново” вкуса на тия сушени лайна..
В момента, три часа по-късно съм убедена на Ента степен, че НЕ ИСКАМ НИКОГА ВЕЧЕ ДА ПУША.
Да видим.
Ма пак пуша.
