Село Яврово, Родопите …
07.09.07
@ 7:07 PM
от GattaNegra
Как го каза малкият Билбо от Графството ? Ако излезеш навън, на пътя пред портата – не се знае къде могат и ще те отведат краката …И аз днес – макар и да знаех идейно и географски какво ще представлява пътуването, както всеки път отново не очаквах силата на шока от разходката си Родопите.
Който не е видял няма как да повярва. Там, горе – в Балкана – небето и земята сякаш са се пегърнали, сплетени до края на времето, завинаги. Там тишината е неописуемо вълнуваща – като маршова музика, писана от велик композитор; тъмнината е тъмна, тъмна, чак страх да те хване. Тя е почти като онази, абсолютната тъмнина, от която са се плашили хората от древността. Слънцето е сякаш по-жълто, по-топло. Все едно грее по-отблизо. А хората .. хора – с по две очи, ръце, уши, крака… усти и езици също имат, но са някак други, различни… Цветята и дърветата са неповторими, камъните даже миришат особено (на препикано от кози) ..
Но да не бързам.
Станах рано – към седем и половина и си сварих кафе – в една от онези завинтващите се кафеваркки, дето се слагат после на самия котлон. Тези вече само от алуминий ги правят .. и кафето просто не става същото.
Погледах боровете в двора, котките и бръмарите, които пиеха роса от прецъфтелия люляк, звъннах два телефона за да споделя възторга си от предстоящото пътуване с когото посмях да събудя в девет часа в събота сутрин и дойде време за тръгване.
Пътя София – Пловдив всички го знаем..
Забелязах как искрящиите цветове на лятото са отстъпили и на тяхно място постепенно се настанява тържествената и печална премяна на есента. Полето вече не е ярко зелено, небето не е ярко синьо, а са някак избледнели – измити от летните дъждове и опечени от слънцето.
Минахме Пловдив, Асеновград. Спряхме започивка на чешмата. Kогато бях много малка и ме водеха на село много се вълнувах винаги щом я стигнехме – знаех, че сме вече кажи-речи пристигнали.
Има и табелка
И ето ни – стигнахме в село Яврово – любимото село на дядо ми, целта на пътешествието. То е малко, сгушено в планината, кокошките там биха били особено щастливи ако снасяха квадратни яйца.Покривите на къщите са от каменни плочи, и само тук-таме по-новите имат керемиди.
Понеже там градски шум няма, един дядо си е пуснал транзистора, слуша родопски песни, а музиката на гайдите се носи из цялото село, и накрая се блъска в баирите.
Около селото всеки връх е кръстен на светия, на всеки трети пък има параклис.
Гората е гъста, шумоляща и мами да идеш на разходка, да навлезеш под арките от сплетени клони, навътре във вековните катедрали, да послушаш птиците и другите горски шумове и да забравиш за абсолютно всичко.
Пих вода от и от чешмата на селския площад.
Там пиеха и магаретата 🙂 , и козите. Само че сега в селото вече почти няма кози – нали млякото расте в магазина…
Пих и от другата чешма.
Свършихме каквато работа имахме в селото, навестихме къщата, в която и аз съм изкарала не едно и две лета.
Всъщност това е изглед от задната ливада към полето. И времето не е като за снимки .. Нооо ! за несвикналия с подобни гледки човек от големия град е плашещо да види България като на длан в краката си.
А като легнеш да гледаш облаците на тая ливада – можеш да си представяш котки, змейове, птици докато мине деня …
Малко е поостряла и пполяната като къщата, като големи бор, който винаги си е бил голям но … времето си тече.
На връщане отидохме до края на света. Едно място между Яврово и Асенова крепост. Гледката от там е неземна. Само небе и планини.
А точно на завоя от Асеновград нагоре е израснало едно дърво. Сякаш в нищото, на отвесния наклон, то се е хванало за скалата … пример за това колко е жилава природата, и колко силна може да е жаждата за живот.
Там, в тази част на България, където хората не се интересуват от каква вяра са, където стават и си лягат с мисълта за поминъка на полето, живота изглежда по-труден. Но е всъщност цяла, различна вселена.
