Златната
01.18.17
@ 11:01 AM
от GattaNegra
Запъпли унило в мрака. Скоро съвсем щеше да и писне, а положението не се подобряваше. Отслабна не само от скука. Дълго време мина от последното хапане, а ново не се очертаваше скоро.
– Кой ходи там? – свадлив, звънтящ глас я стресна, че чак подскочи.
– А ти какво си? – отговори предизвикателно. Аман от навлеци!
– Аз съм Царица! Давам Живот или Смърт! Аз….
В тоя момент нещо изгромоля и стана светло.
– Вандали! Измет! – продължи да звънти гласът.
– Добре де, какво си все пак? – попита отново.
– Ти! Нахално създание! Подиграваш ли се?! С мен, златната?
Чу се плясък на криле, после ядно дращене на нокти и ругатня. Един възстар кос трябва да каца с достойнство, но не е речено да е всеки път.
– Златна! Ха! – насмешливо обърна другото си мънистено око към гънката в мокета.
– Кой? Защо се нарушава спокойствието ми! Аз управлявам! Блестя!
– Нищо не блести наоколо. Ако блестеше, свраката щеше да е вече тук. А щом я няма – значи тук не се блести! – отсече косът и се накани да отлита.
– Ей! Чакай! Къде съм? Попита тя, пъплейки трескаво към него.
– Тук идват Камионите! За да умрат!
– Какво са камиони? Къде е това “тук”? – изстреля тя, намествайки се в перата му. Даже и не я забеляза как пропълзя.
– Тук е мястото, където умират! Той ги убива! – пропищя косът и се стрелна в синьото небе, подплашен от внезапния адски вой на изкривен метал.
Тогава тя ВИДЯ. Светът е огромен. Гората е огромна. Друга, непозната гора! Нейната не миришеше така. И в нейната гора нямаше пустиня!
Смачканата кабина потъваше бавно в някаква черна дупка в земята. Слънчевите лъчи блестяха по перата на коса, по крачката ? и по листата на дърветата. Косът направи кръг и кацна на един клон. Безжизнена, воняща пустош, осеяна с буци с различни размери – някъде накамарени, другаде подредени – се ширеше до края на далечината, раздираше като гнойна рана зелената гора. Сякаш подигравателно, накрая и се гушеше шарена къщичка с червен покрив, зелени капаци на прозорците, пъстри пердета и стени в различни цветове.
– Ау че грозно! – сепна се тя.
– Та.. Ти какво си?
– Аз ли? Ами .. аз съм си аз.
– Да не си някое “хапещо “аз?”.
– Нее! Как можа да си го помислиш? – отрече тя.
– Слизай от перата ми или ще видиш ти!
– Добре де, слизам! – тя се смъкна до него на клона. В това време една нова сиво-бяла буца се дотърколи досами ствола на тяхното дърво.
Косът наклони клюн на една страна. – Ето го, иде! Внимавай! – откъм къщичката се зададе възрастен човек с побеляла брада и олисяло теме.
– Гробарят! Гаа! Идее! – Една врана се присъедини на клона до тях.
– Ей! Ти! Ти какво си? Да не би да хапеш! Само смей! – тя обеща, че не хапе птици. Никакви.
И враната и разказа историята за малката къщичка в края на гората.
