Не желая да плащам данъци повече в тази “държава”.

Смятам, че всичките данъци, осигуровки и незнамси са просто рекет, с който се пълнят нечии джобове.
Вярвам, че е време останалите граждани със съвест и чест да се вдигнем и да изметем нещастната ни земя от отрепките и лакомите крадци, от чалгата, егоизма и материализма.
Не знам как. Някак трябва, ако искаме да оцелеем.

Или да напуснем дружно, изведнъж. Да си гледаме живота и старините другаде, защото тук животът на един човек струва по-малко и от кутия цигари.

Днес, на излизане от автошколата, с учебния автомобил видяхме възрастен човек, залитащ по пътя. В жегата.
От двете страни – спирка, автосервиз и незнамсиоще.
Решихме да не спираме, защото някакви хора се спряха до човека. Продължихме.
През цялото време докато карах, мислих за това.

ТРИ ЧАСА ПО КЪСНО този човек седеше на ръба на тротоара, с крака на улицата, в най-голямото движение, срещу спирката и колите просто профучаваха покрай него!
Застанах до него, започнах да махам на колите да заобикалят, да спрат.. . Бибипкаха ми, хора с BMW, Mercedes, Renault , всякакви, с хубави звучни клаксони.

Занесох му вода. Заговорих го. Човекът не беше пиян, но краката му бяха целите в рани, кошмарно подути. Имаше рани на лицето, по ръцете. Говореше смислено. Каза, че и други му давали вода.
Скъсаните му обувки се търкаляха до него. Поиска ми захар. Дадох му. Предложих му пари. Отказа ми.
Попитах пил ли е. Каза ми, че го нервирам – не бил пил, имал тромбофлебит.

Надойдоха хора. Казаха ми, че са звънели на 112, линейка и полиция, но още никой не е дошъл.
Разотидоха се – да гледат иззад прозорците, понеже си имаха работа.

Почаках.
Дойде полиция. Полицията беше много любезна. Човекът имаше лична карта. Носеше си я в позахабен черен портфейл.
Не откриха текущо престъпление, преместиха босия, изранен и неадекватен 82 годишен човек от платното за движение на пейката на спирката. Констатираха, че не е пиян.

Едно момиче, заинтересувано от случващото се спря с колелото си на спирката.
Дежурния се обади на роднините на човека и си тръгнаха. Дъщеря му щяла да дойде да го прибере.

Момичето се обади на линейка, защото човекът беше бос и с подути крака и не можеше да ходи.
Той ни разказа, че дъщеря му го е била и изгонила от вкъщи. Той живеел наблизо. Бил тръгнал за магазина, но му станало лошо, за това си свалил обувките, понеже му изранявали краката. Взимали му парите, но той имал купони за пазаруване и с тях щял да си купи храна. Сега отивал да си купи чорапи и да ходи с тях, понеже от обувките му стават рани. “Може и да е смешно, каза, но няма как.

Заваля проливен дъжд.
Ние двете с босоногия старец стояхме на спирката и чакахме.
Минаваха граждани, погнусено БЯГАХА под дъжда, само и само да не вземат отношение.
Нито една кола не спря да провери защо двете момичета стоят с босоногия старец на спирката. Но бибипкаха и ни пръскаха с водата от локвите, докато отминаваха.

Дъждът отмина. Линейката дойде.
Лекарите ни се скараха, че сме ги извикали. Не било тяхна работа, не били социални грижи.
Прегледаха го и си тръгнаха.

Дъждът спря.

Момичето поиска от стареца номера на дъщерята.
Старецът и го издиктува и тя се обади.
Дъщерята и заяви, че не може да дойде, лошо и било.
Каза, че иска да го прати в Курило.
Момичето повтори – Курило ли?
Старецът разказа, че вече са го пращали там, за да се отърват. Каза – ще умра на улицата, но там няма да отида!
Помоли момичето и тя го качи на един автобус, който спря на спирката.

Шофьорът беше в потрес.

Този старец говореше с доста по-дълги и смислени изречения, отколкото чувам всекидневно от своите връстници.
Не можах да му помогна. Не можах да направя нищо.
Не зная кое е правилно и какво е трябвало да направя и се чувствам ужасно.

Аз нищо не съм направила. Обяснявах, и на полицията, и на линейката: от кога съм видяла човека там, че като отидох той едвам говореше, че ми е искал захар, че е пил вода.

Това, което НЕ направих, беше да ида да му напазарувам.
Не намерих дъщеря му, за да разбера дали е истина това, което говори.
Не успях да намеря къде да се обадя, за да му дадат подслон, топла храна и здравна / правна грижа.
Той ни каза, на момичето с колелото, и на мен, че много благодари за грижите, но няма нужда да си правим живота труден и да го оставим да си ходи по живо по здраво. Каза “аз имам лична карта и съм пълнолетен, оставете ме да се кача на автобуса”.

И все пак.. Все пак, според мен не би трябвало да става така. Този човек е може би нечий учител. Може би е спасявал животи, когато е бил млад и нужен някому..

Не искам да живея в една държава с вас, които ни пръскахте с кал от колите си!
Всички, всички, които ни подминаха днес на тая улица – вие така ли искате да умрете? Сами, изритани на улицата, в дъжда и в 36 градусовата жега?