Охлюв по склона [ Витоша 100 км – 2015 ] (16+)

в : Today • колело • Спорт • Тук и там •

06.15.15

@ 12:01 AM

от GattaNegra

Точно както в “Питър Пан” всичко ми се струва, сякаш е било насън.

Миналата година по това време му се смеех, понеже е станал в 4, въртял е педалите 12-13 часа и после се е върнал изподран, кален и умрял от глад.

Тази година и аз участвах. Мисля, че не бива да има Софиянец, който да не е минавал Витоша Сто поне веднъж. Не мога да дам аргумент, просто така го усещам.

“Участвах” е правилната дума, понеже съм си кифла, не бях закусвала, имах зверско главоболие предните два дни, краката ми не бяха идеално обезкосмени (ако си счупя някой крак, тия ще разправят “Таа па, с кви косми е тръгнала!), карах с цикъл и събирах екипировка до петък включително.

(Цикълът е нормално женско състояние в някои дни от месеца и не е болест, спортът в тези дни се насърчава.)

До към половината път се държах, после обяснимо защо се вкиснах и нещата станаха тегави. Да, аз съм причината тази година един определен човек да не си подобри времето от миналата и ако не беше той, вероятно …абе пак щях да завърша, къде иначе да вървя из гората, ама щеше да ми е много тегаво. Благодаря ти, че се влачи с мен, най-отзад, почти последен, че ми даваше кураж, напомняше ми да пия вода, и не ме нарита, когато правих глупости.

По това, което си спомням, още от вечерта тръгна криво, защото как се заспива в 22 часа, че да станеш в 4? Направих си смотано кафе, понеже машината нещо се бъгна, замотах се с проверката на багажа, и добре че, понеже си бях забравила парите и личната карта (ами ако се размажа в някое дере, а?), после вече беше пет и нямаше време за закуска..

Изведнъж се озовах на студения и мокър Старт, след стотици хора, които очевидно знаят за какво са дошли и тотално ми стана ясно, че тая моята е обречена. Тръгнахме с последните.

Изобщо не твърдя, че си спомням целия маршрут или местата, през които съм минавала.

В началото нещата бяха весели, до първия “пункт”, където освен храсти за пикане и вода, друго нямаше.  Добре де, имаше бонбони, но аз се надявах на някакво нес-кафе. От участници от миналата година бях чувала, че по пунктовете имало кафе. Пък и пишеше “носете си чаши за топли напитки”.

Обнадеждени се запътихме към втория пункт, където се надявахме да докопаме кафето. По пътя настигахме някои едни и същи хора и ги задминавахме няколко пъти (?), срещнахме познати и се тътрихме задружно на опашката.

На втория пункт имаше вкусни краставици, бонбони, мега-яките стафиди, чай и филии здравословен тъмен (??!!) хляб, някакъв кашкавал, от който всички си режеха с един и същи нож и съответно го пипаха с кални кунки.. Появиха се и саламчета, но за кратко. Хората, пристигнали след нас не можаха да ги опитат. Тук имам критика към организацията – не ми се струва уместно 600+ човека с кални ръце да пипат храната по този начин. И “запазените” саламчета, които се появиха точно преди да тръгнем от пункта, но явно не бяха отредени за простосмъртните. Да, от последните бяхме, но това не би трябвало да е фактор. Струва ми се, че на някои от пунктовете някой беше недогледал нещо. * Имаше и нес-кафе. По-точно – свърши под носа ми, но вече не тъгувах, понеже се налочих с кока-кола.

По пътя реших да опитам кафето, което си носех в едно пластмасово шише за екстремни ситуации. Оказа се, че и то, както и уискито, се е вмирисало на пластмаса и въобще не става. Това, както и шансът да намеря читава тоалетна, ме подкара като овца нататък. **

Имаше огромни щъркели в полето покрай пътя. Даже се чудехме, дали нападат хора.

Стигнахме до страшно красив язовир, край който имаше храсти. Аз се зазяпах нещо и предната ми гума по своя воля кривна в коловоза, в резултат баааавно се свлякох в един храст. Храстът беше мекичък, иглолистен 😀 Това, реално, ми беше първото прихрастяване.

Тук някъде имам спомен и за една прекрасна пътека в гората, по която можеше да се кара само по един и понеже бяхме на опашката, това не беше драма.

Някъде по пътя имаше и един отвесен склон, с въже, по което да се държи човек с едната ръка, и да носи колелото в другата. Доста екстремно, но добре, че поне не беше твърде кално.

В обедната жега локвите изглеждаха мега неадекватно, имаше дори и от най-вонливите с гниещия жабурняк вътре, бяха гъсти, зелени и смърдяха неописуемо.

На следващия обитаем пункт имаше много храна, кафе, мед, краставици, веломайстори, течаща вода, абе – цивилизация! Искрени благодарности към мацката, с която се пазихме взаимно пред тоалетната без врата, и към хората на пункта, които бяха абсолютно усмихнати.

Понесохме се нататък, към големите баири. И асфалт. Или не беше асфалт? Някъде на един асфалтов баир се наложи рязко да спра, понеже щях да сгазя една малка змия и и крещях, докато се махна от пътя. Сигурно си мисли, че съм пълен идиот сега, ама пък се радвам, че не я сгазих.

Май спряхме за кратко на един пункт, на който имаше нещо като медицински екип и вода. Името на трансперанта му беше смешно.

Стигнахме до ЧуйПетльово, където, понеже бяхме последни, храната отново не беше в изобилие, но пък имаше кръчма и кафе. Еспресо, със захар и мляко. И ТОАЛЕТНА С ВРАТА (в кръчмата)! Тук се замотках много – ядох, пих кафе, социализирах се…. По ирония на съдбата, най-гадното изкачване беше вече зад гърбовете ни, може би заради това се отпуснах така.  УЖ ни очакваше само спускане. Оказа се обаче, че малките, гадни, мокри и кални възвишенийца можели да бъдат голям трън в задника, за човек, който очаква спускане, а не изкачване. В допълнение – тук хората се чудеха има ли смисъл от малките пакетчета мед, които са доста по-воднисти от якия мед в големите шишета. Но точно опаковките от мед и гел ни показаха верния път на единственото място, където маркировката липсваше.

Следващото ми се губи тотално. Влязохме в едно село, където точно отнасяха една девойка с доста бинтован крак, небето взе да се мръщи, имаше едно хлапе, което молеше за празни пластмасови бутилки, за да си направи колелото да бръмчи. Най-живо си спомням солените бисквитки, които иначе не докосвам, но този път ми се сториха като някаква райска храна.

Не мога да си спомня кое след кое е, въртят ми се едни кални локвища, мостчета, комари, драпане нагоре по баира и бутане по някакви кални склонове. Заваля гаден леден дъжд и ни направи на мокри мишки точно преди да се скрием в гората.  До този момент си мислех,  че вело-клина само е прецакал комфорта на удобната седалка, понеже през цялото време се чувствах като на топка памук в него,  но точно в този момент го оцених, понеже не се “напи” с вода и не ми натежа, като обикновените панталони, с които карам из града. Благодаря на Иво, който отсече “Без памперс НЕ!” и така ми спаси задника.

Малко преди гората имаше един пост, който ни преброи и ни окуражи, че трасето вече е на привършване и да не се шашкаме, малко оставало 😀 Дочута реплика “А! Ама това е ОНАЯ девойка! И КАРА!” – бяхме групичка около пет човека, имаше една девойка, вероятно репликата се е отнасяла до нея, защо – не разбрах, явно силно е впечатлила някого. Евала, догодина ако “участвам” отново ще се оглеждам за нея.

Тук отново карахме из гора, кална и мокра. Реших да проверя мога ли да се спусна по едно U-образно нещо – като мини-долчинка –  и естествено се претрепах в една шипка. Просто не можах да кача баирчето и колелото тръгна на заден ход 😀   Някъде из тая гора (или друга?) успях да се заклещя между два огромни камъка и да си одера рамката и ръката. Яд ме е. За боята. По едно време след някакво спускане зверски ми се допика и скочих в един храст, в който нещо се шмугна на топло в клина ми и ме изпохапа зверски по крака. Пих алергозан. Така и не намерих трупа, предполагам, че се е измъкнала невредима гадината.  От това обаче целия ми крак изтръпна и пареше, като десетки забодени карфици. Раницата ми е непригодна за планинско колоездене***, поради което раменете и гърбът ми вече крещяха почти гласно.  Най-яко беше, когато поради болката в раменете не можех да натискам спирачките по надолнищата и се спусках изцяло разчитайки на задната гума да оправи нещата. WTB BRONSON 26X2.3 TCS AM е страхотна!!! 😀 После пък започнах да карам предимно на една скорост, просто нямах сили да си преместя палците на лостчетата за скорости, понеже ръцете ми бяха в мъртва хватка на спирачките. Колко ли по-зле щеше да е, ако не бях сменила фабричните твърди грипове!?

В това състояние – мокри и с тоя нахапан крак – през някакви калища, започна да ми писва. Държах се абсолютно неадекватно на една локва, която погледнах, след като едвам я прелазих и адски се засрамих от себе си.

Стигнахме до шосето (? географията ми е много зле!). На шосето ни попитаха “продължавате ли?”, полицаите спряха колите, за да минем и ни пожелаха успех.

По-късно, отново поради глупост, щях да се очистя от едно мостче, с два км. в час. Започваше полегато, а свършваше със стъпалце. Нищо, рекох си, тъкмо ще се опитам да го скоча. И кой ме знае защо, в момента, в който предната гума докосна земята, аз натиснах яростно и двете спирачки. Резултатът беше бааааааавна човка в една огромна коприва. И къпини имаше де…  Тук е редно да спомена, че карах с купени в последния момент цели ръкавици с пръсти, които абсолютно ми спасиха ръцете от копривата. Предмишницата още ме боли, понеже си криех лицето, но по дланите ми щеше да е леш, ако не бяха тия ръкавици!  Най-търпеливият човек на планетата, който леееко започна да излиза от релси заради тая ми поредна глупост, ме намаза с мазило против ухапвания от насекоми и докато се чудеше дали да ме нарита се зададоха някакви хора. С колела. Започнаха разговор с “Извинете, а вие друг път карали ли сте го тоя маршрут?” Аз обаче си мислех, че ще ме попитат дали съм карала колело друг път. Резил на кутийки.

Продължихме нататък. В тоя момент някъде вече усетих, че вдигам температура.

Следващия пункт беше затворен. Беше на нещо като паркинг или автобусно обръщало. Сварихме само да ни напълнят шишетата и да ни запишат, че сме стигнали до там.

По едно време ми се дорева****. Ей така от нищото. Осъзнах, че стомахът ми е празен, искам си вкъщи и съм в някаква кална гора, в която няма ядене. Спряхме до едно мостче (как ги обичам!) и ядохме високооктанови корни-вафлички за бедстващи туристи, легнах на земята да си изпружа нещастния гръб и едни много любезни мъж и жена ни задминаха за трети или пети път. Пеша. Облякох си якето и станах нов човек. Като разместих боклука из раницата, гърбът спря да ме боли и макар, че имах температура и треска и не ревях само, защото трябваше да внимавам в пътя, настроението ми се пооправи. Занизаха се равни горски пътеки, по-скоро надолу, отколкото нагоре.  Зяпах насам-натам, и си мислех, че ако не беше тая Витоша Сто нямаше да се кача в планината. Осъзнах, че планината ми е липсвала.

По едно време край пътя видях детска катерушка. Чуваше се яка музика, после нещо като вувузели, някъде имаше купон. ТАМ някъде имаше цивилизация!

На едно мостче срещнахме жена, която снимаше един огромен таралеж.

Подминахме един изоставен пункт с бележка “остават 4 км. спускане” и две шишета вода. Искам пържола, не вода, мислех си аз, и пак ми се дорева. Някъде там подминахме трима, на които явно не им пукаше и весело си караха и си говореха.

Стигнахме до финала в девет и нещо. Полицията ОЩЕ пазеше на местата, където В100 трасето пресича улиците и любезно ни пропуснаха да минем. Не зная дали патрулките са киснали там цял ден, но им благодаря за това, че през целия ден осигуряваха безопасността на колоездачите, дори и на такива като мен – най-туткавите.

На финала ни посрещнаха много любезни хора, дадоха ни магнезий, закачиха ни медали за финиширали и мен лично ме успокоиха, че сега може и да рева без да знам защо, но догодина пак ще съм там. Никой не ни се скара, че се мотаем, никой не ни упрекна, че само нас чака.

Не зная от къде са ги намерили всички тези слънчеви хора по пунктовете, позитивни, усмихнати и въпреки, че си последен, те посрещат като пръв. Благодаря ви хора! (И ако може за догодина повече манджа за най-окъснелите!)

* За миналата година чух, че манджата била в изобилие навсякъде, но сега наистина ми се стори много тъпо измислено, надявам се догодина да го организират по-добре. Вероятно повече няма да тръгна без храна никъде.(едно допълнение по темата за храната – на всички пунктове до ЧуйПетльово имаше народ и времето ни беше прилично, при положение, че има народ няма логика да няма манджа…)
** напитки НЕ СЕ носят в съмнителни пластмасови шишета, дори да са чисто нови, има си специални съдове за напитки!
*** в раницата мъкнех полар, който така и не облякох, и нищо в стил “целия гардероб”, тя просто не е за колоездене. Непрекъснато тормозих хората да си показват тениските, че да видя къде съм и ме беше яд, че моята е вкъщи.
**** за реването – доста хора, ама аз това го бях забравила, са ми казвали, че при стрес, човек реве. От нищото. И, че Витоша Сто е изпитание за психиката. И се реве. И аз ревах.

♦ вземи връзка ♦ обратно